Юлиан

— Всичко е готово, августе — каза той, като застана до мен пред жертвеника.

Тълпата беше в добро настроение, весело шумеше и явно не разбираше религиозното значение на това, което ставаше. „Спокойствие — си шепнех аз, — не се издавай.“ Ликторите се наредиха в полукръг около жертвеника, за да не може никой да се докосва до мен по време на обреда. Зад нас хората на пазара продължаваха да търгуват — беше шумно като в сената, когато се разискват данъците.

Обърнах се към Максим и го попитах с установени по обреда изрази дали ще ми помогне. Той отговори утвърдително. Докараха бика пред нас. Погледнах го като вещ познавач. Трябва да съм извършил десет хиляди жертвоприношения и съм отлично запознат с предзнаменованията. Всичко е от значение, дори това как върви бикът, докато го водят към жертвеника. Този бик беше необикновено едър. Явно го бяха упоили; впрочем повечето жреци търпят тази практика, макар и онези, които строго се придържат към старите обичаи, да твърдят, че когато бикът е упоен, движенията му преди жертвоприношението губят значението си. Но дори и в такъв случай доста неща могат да се познаят. Бикът се клатушкаше, като че ли куцаше с единия крак. Той се препъна. Това беше лоша поличба.

Взех обредния нож. Изрекох думите, които се полагаше да кажа. След това с едно-единствено ловко движение прерязах гръкляна му. Това поне мина добре. Шурна кръв и целия ме опръска; и това също беше добър знак.

През всичкото това време жреците правеха предписаните движения, казваха отговорите си и аз изрекох формулата, както бях направил при толкова много жертвоприношения. Тълпата замлъкна, любопитна да види една старинна церемония, която мнозина от присъствуващите не бяха виждали никога.

Когато дойде моментът на гаданието, ръката ми се разтрепери. Някакъв демон се мъчеше да ми попречи да хвана черния дроб на бика. Помолих се на Хелиос. Точно тогава слънцето изгря зад планината Силпиус. Светлината струеше от двете страни на планината, макар че в този ранен час градът беше още в сянка. Мушнах ръка във вътрешностите на животното и измъкнах черния дроб.

Поличбата беше ужасна. Части от дроба бяха изсъхнали от някаква болест. Внимателно го разгледах. В „дома на войната“ и „дома на любовта“ предзнаменованието означаваше смърт. Не смеех да погледна Максим. Но знаех, че и той е видял това, което аз видях. Продължих обреда, изричайки наизуст всички формули, вдигнах жертвата към Зевс, разгледах заедно с Максим останалите вътрешности, повтарях старинни обредни думи. Сетне влязох в храма, за да довърша церемонията.

За мой ужас храмът беше пълен със зяпачи; не стига това, но и започнаха да ръкопляскат, когато ме видяха да влизам. Смаян от това светотатство, аз се спрях изведнъж и извиках:

— Това не е театър, а храм!

Сега вече развалих целия обред. Ако сред молитвата се каже дори една дума за друго нещо, целият обред трябва да започне отново. Обръщайки се към тълпата, бях скъсал нишката, която свързва главния жрец с боговете. Ругаейки шепнешком, заповядах да се изпразни храмът и всичко да започне отново.

Вторият бик (той не беше упоен) скочи настрани тъкмо когато вдигах ножа — пак много лошо предзнаменование. Но поне черният му дроб беше нормален и обредът завърши както трябва. Поех пеша за Дафне в отвратително настроение, и то не в прохладното утро, както възнамерявах, а в най-голямата жега по пладне.

До мен вървяха Максим и Орибазий. Поради болестта си вуйчо ми се качи на носилка. Ликторите ни проправяха път. От време на време се струпваха хора, но не се опитваха да се докоснат до мен; малцина досаждаха с молбите си, макар че както винаги и сега се намери един, който внезапно се просна в краката ми и замоли за помощ. Където и да съм — в Галия или в Италия, или в Азия, — такива хора винаги се промъкват през стражата и се просват пред краката ми. Просто не разбирам как успяват да го направят. Винаги с най-голямо търпение записвам името му и се старая да му помогна с нещо — ако не е, както често се случва, просто някой луд.

Макар да бях потиснат и неспокоен, докато стигна до Дафне, аз се поразсеях от прелестните гледки. В по-голямата си част пътят следва реката Оронтес. Почвата е плодородна и поради обилното напояване градините край пътя са измежду най-красивите в света. Собствениците им всяка година се състезават кой ще направи градината си по-разнообразна и приятна. И тази година, макар че почти не бе валяло, градините бяха приказно красиви, тъй като се напояваха от вади.

Край пътя има хубави вили и необикновено много ханчета, построени първоначално за хилядите поклонници, които идвали от всички краища на света, за да се молят в храма на Аполон. Но сега поклонниците са малко и ханчетата служат почти изключително за убежище на влюбените. Някога свято място, Дафне сега е известно с влюбените си двойки.

Когато бяхме на половината път до предградието, вуйчо ми предложи да се отбием в ханчето на един бивш негов роб. Беше наистина много приятно място, отдалечено от пътя и закътано с жив плет от лаврови храсти.