Юлиан

В храма на Аполон пристигнахме късно следобед. Пред него се бе събрала голяма тълпа, но никой не бе дошъл да почете бога. Всички бяха зяпачи.

Влязох в храма. Едва след известно време очите ми привикнаха към полумрака. Най-после пред мен се откри огромната великолепна статуя на Аполон. Видях също така, че не бяха направили никакви приготовления за жертвоприношение. Тъкмо се готвех да изляза от храма, когато откъм другия край към мен забързаха двама души. Единият беше вуйчо ми. Другия беше един пълен човек и носеше голям тежък чувал.

Вуйчо ми, задъхан, ми обясни, че този човек бил главният жрец на Аполон. Главен жрец! Беше местен човек, без някакъв занаят, когото градският съвет натоварил да мете храма и да следи да не се заселят в него бездомници, да не се крият там влюбени двойки или пък да не бъде използуван от хора е пълен пикочен мехур. При липсата на истински жрец той трябвало да мине за жрец.

— Ами ние нямаме пари, господарю. Не можах да купя бял бик, както подобава, нито дори коза… Винаги съм казвал, че и коза може, стига да не е стара и жилава. Но като знаех, че ще дойдете, донесох ей това от дома. Тя е последната — друга нямаме. Не е жилава според мен — каза той и извади от чувала една наежена сива гъска.

Вуйчо ми, като видя, че бях готов да се развикам, бързо заговори:

— И тя ще свърши работа засега, жрецо. Но утре ще изпълним обреда, както си е редът. Трябва да се погрижиш да видиш колко от бившите жреци можеш да намериш. Аз поемам разноските. Утре сутрин може да ги подготвим набързо. След това…

Той продължи да говори, докато се овладях. Учтиво поблагодарих на този простак за положените от него усилия, казах една молитва и излязох навън, без да принеса в жертва гъската.

За мое щастие в двореца ме чакаше приятна изненада. Великият Либаний бе пристигнал от Антиохия. За пръв път се срещахме и трябва да призная, че бях развълнуван. Той е човек с благородна осанка, с посивяла брада и избледнели от перде очи — постепенно губи зрението си, но понеже е истински философ, не се оплаква. Вечерта разговаряхме надълго и докато бях в Сирия, всяка вечер имахме дълги разговори. С най-голямо задоволство го назначих за квестор, длъжност, която той много желаеше.

Либаний: Интересно колко грешат хората в спомените си. Никога не съм искал поста на квестор. Това, което действително поисках — по настояването на сената в Антиохия, — беше да ми даде право да представлявам града пред Държавния съвет. В миналото много пъти се бях занимавал с такава работа — да защищавам деянията (а често и злодеянията) на моите съграждани. Дори преди ужасния 22 октомври предчувствувах, че между императора и града ще има сериозни стълкновения, и тъй като обичта ми към Юлиан е равна на обичта към родния ми град — доколкото въобще може две неща да бъдат напълно еднакви, — смятах, че ще съумея да запазя мира между тях. Сенаторите, мои колеги, се съгласиха. И Юлиан се съгласи. Затова смея да кажа, че заслугата за спасяването на Антиохия от събития, които при всеки друг император можеха да бъдат кръвопролитни, отчасти бе и моя. Във всеки случай Юлиан ме направи квестор по свой собствен почин. Не съм искал тази служба, нито каквато и да било друга. В края на краищата общоизвестен факт е, че по-късно се отказах от титлата „преториански префект“. Никога не съм жадувал за титли или официални почести.

В отношенията си с Юлиан бях коренно противоположен на Максим. Не направих никакво усилие да спечеля благоволението му. Нито веднъж не поисках да ме приеме, освен когато се налагаше да му изложа становището на града. Юлиан не говори за първата ни среща, но аз ще я спомена, защото държането ми в самото начало определи естеството на личните ни отношения, които за жалост бяха толкова краткотрайни.

Когато Юлиан за пръв път дойде в Антиохия, трябва да призная, очаквах да бъда повикан веднага. Години наред си бяхме писали. В Никомедия той бе наредил да се стенографират лекциите ми. В прозата му явно личеше влиянието на моя стил — по-голям комплимент от този не можех да желая. Но минаха няколко седмици, без той да ме покани да го посетя. По-късно се извини: имал много грижи и неприятности и поради това не могъл да ме види. Напълно го разбрах. Все пак признавам, че бях като гордия баща, който повече от всичко друго иска да се порадва на успехите на даровития си син. Разбира се, видях го, когато държа реч в нашия сенат, но не се срещнахме, макар в речта си да ме нарече „най-ценния камък в короната на Изтока“. След това всички смятаха, че извънредно много ме цени, но все още не ме поканваше в двореца. Едва един ден късно през октомври получих покана да обядвам с него. Отговорих, че поради слабото си здраве никога не обядвам, което е и вярно: един обилен обед в голямата горещина на деня неизбежно причинява главоболие. Тогава той ме покани да го посетя в Дафне следващата седмица и аз приех.