Юлиан

— А не е ли той също според собствените му думи бог само на евреите?

— Той е всеобхващащ…

— Не, владико. Той е бог именно на евреите, както Атина бе богинята на град Атина. Той не твърдеше, че е единственият бог, а само ревнив бог на едно маловажно племе. Е, щом култът му е ограничен, той по определение не може да бъде единственият бог, за когото, ще се съгласиш с мен, не могат да съществуват никакви ограничения, тъй като той се намира във всяко нещо и всички неща го съдържат в себе си.

По това време бях особено разпален, защото събирах материали за книгата си „Против галилеяните“, където, подобно на Порфирий, привеждах много доказателства срещу атеистите. Владиците, разбира се, са склонни да считат многобройните противоречия в светите им книги като признак на божествена тайнственост, а не като явно доказателство, че религията им е дело на простосмъртен, подходяща за роби и неуки жени.

До самия край на престоя си в Антиохия бях популярен ако не другаде, поне в съда. Хората често ръкопляскаха на решенията ми. Сега си давам сметка, че в някои отношения съм много суетен. Обичам да ми ръкопляскат. Разбира се, повечето хора са такива, с изключение може би на най-големите философи. Но струва ми се, че мога да правя разлика между истинско и лицемерно възхищение. Антиохийците обичат да вдигат шум и са много хитри ласкатели. Един ден реших да им покажа, че много добре знам колко струват. След като бях произнесъл дълго решение по едно особено трудно дело, всички в съдебната зала взеха бясно да ръкопляскат и мнозина извикаха: „Съвършено правосъдие!“ На което аз отговорих:

— Би трябвало много да се радвам, че хвалите справедливото ми решение. Но не се радвам. Защото зная — и това ме натъжава, — че макар да можете да ме хвалите, когато съм прав, нямате власт да ме порицаете, когато греша.

През първите дни след пристигането си в Антиохия не можех да правя нищо, което ми се искаше. Времето ми бе изцяло погълнато от административна работа и настаняването на двора. Едва през октомври можах да отида до предградието Дафне и да се помоля в храма на Аполон. Няколко пъти се канех да отида, но винаги се налагаше да остана в града по неотложна работа. Най-сетне определих ден и направих всички приготовления. Жертвоприношението трябваше да бъде извършено призори в храма на Зевс Филиос, който се намира в стария квартал на Антиохия. За изумление на антиохийците оповестих, че ще измина петте мили от Дафне пеша като обикновен поклонник.

На определения ден ме разбудиха, преди да се развидели. Придружен само от Максим и Орибазий (който мърмореше, че е трябвало да стане толкова рано), минах моста, който води за сирийския квартал. С мен имаше само ликтори, сякаш бях обикновен градски магистрат. Надявах се да мина незабелязан, но, разбира се, целият квартал знаеше, че призори императорът ще извърши жертвоприношение.

Влязохме в многолюдните тесни улици на сирийската част на града. Тук преди почти седемстотин години е била основана Антиохия от един от пълководците на Александър. Храмът на Зевс Филиос е един от малкото оцелели храмове от онова време. Той е малък и отвсякъде е обграден от един пазар, който с безбройните си покрити с чергила коли представлява твърде пъстра, макар и не много благочестива гледка. За щастие този храм никога не е бил напълно изоставян. Дори галилеяните го уважават, понеже е свързан с основаването на града.

Докато ликторите ми проправяха път през изпълнения с народ пазар, аз старателно криех ръцете си под плаща: бях ги измил според предписанията на обреда и не биваше да се докосвам до нищо. Народът на пазара не ми обърна никакво внимание. Дори присъствието на един император не е в състояние да смути търговията.

Но при храма се бе събрала голяма тълпа. Приветствуваха ме с весели възгласи. Безброй мургави ръце посягаха да се докоснат до мен. От всички неща, които трябва да понасям като император, това ми е най-омразното — постоянно има хора, които протягат ръце, за да пипнат дрехата ми. Понякога го правят само заради приятния трепет, който им доставя едно докосване до императорските одежди; но най-често това са болни хора, които вярват, че досегът с живото тяло на император действува като силен цяр. Затова и императорите често прихващат заразни болести. Така че, ако ножът не сложи край на земния им живот, ръката на някой болен поданик свършва тази работа. Диоклециан и Констанций никога не са разрешавали на простолюдието да се доближава до тях на по-малко от дванадесет стъпки. Може би ще последвам примера им по хигиенни съображения.

Жертвеникът пред храма беше вече приготвен и украсен с гирлянди. Единият от двамата жреци, които държаха белия бик, много приличаше на месар и подозирам, че това е бил истинският му занаят. Нямаме достатъчно жреци. По стъпалата на храма, точно зад жертвеника, бяха събрани най-важните елинисти на града начело с вуйчо ми Юлиан. Лицето му имаше пръстен цвят и той почти непрекъснато кашляше; въпреки това обаче беше в отлично настроение.