Юлиан

Седнахме навън на дълга маса под голяма асма, натежала от прашни морави гроздове, чийто тежък дъх привличаше жужукащите пчели. Ханджията ни донесе глинени кани с плодов сок, примесен с мед, и всички го изпихме жадно. Това беше първият приятен миг през този лош ден. Безпокоях се само за здравето на вуйчо си. Докато пиеше, ръцете му трепереха. От време на време лицето му се изкривяваше от болка. Въпреки страданието си той се владееше и в разговора се отличаваше както винаги със своята ясна мисъл и изисканост.

— Ще видиш, че храмът е в доста добро състояние — каза той. — Жреците се разпръснаха преди няколко години, но там все още живее един главен жрец. Той, разбира се, много се вълнува от това, че ще посетиш храма.

Максим тъжно поклати глава и подръпна брадата си.

— Когато бях тук като момче, имаше хиляда жреци, всеки ден се принасяха жертви, хановете бяха претъпкани…

Винаги се удивлявам, като си помисля колко много е пътувал Максим. Едва ли има свято място по земята, което да не е посетил, като почнеш от Пафианската скала, където Афродита излязла от морето, та до онова място на брега на Нил, където Изида намерила главата на Озирис.

— Боя се, че ще намериш големи промени в Дафне — каза вуйчо ми. — Но все пак ще съумеем да ги съживим. В края на краищата всеки иска да посети Дафне ако не за друго, то поне заради минералните води и красивата природа. Съвършено място, само ако не беше…

Аз довърших изречението му, имам този лош навик. Прекъсвам всички, включително и себе си.

— Ако не беше костницата, която брат ми Гал счете за нужно да построи за костите на… как се казваше онзи злодей?

— Покойния епископ Бабилас, когото император Деций осъди на смърт.

Ръката на вуйчо ми се разтрепери и той разля малко от плодовия сок по туниката си. Престорих се, че не съм забелязал. Но Орибазий, който дотогава внимателно разрязваше една голяма пчела с ножа си, се пресегна през масата, хвана вуйчо ми за китката и премери пулса му.

— Да пиеш минерална вода днес — каза Орибазим накрая.

— Не съм добре напоследък — рече вуйчо ми, сякаш се извиняваше. Лицето му беше като на смъртник.

Забелязал съм, че очите на хората, които бавно умират от естествена смърт, имат неестествен блясък. Те гледат някак напрегнато, сякаш искат да видят колкото се може повече, преди да умрат. Обичах вуйчо си и исках да живее дълго.

Колкото до Дафне, мога само да кажа, че красотата му напълно отговаря на славата му. Градът е разположен сред градини и извори. Недалеч е прочутата кипарисова горичка, посадена преди векове от Селевк по заповед на Аполон. Дърветата сега са толкова високи и кичести, че клоните им образуват зелен покрив, който пази от слънцето и човек може с часове да ходи в прохладна сянка. Дафне открай време е било свято място; първо е било посветено на Херкулес, а по-късно на Аполон. Именно тук Аполон преследвал нимфата Дафне. Когато тя призовала Зевс да й се притече на помощ, той я превърнал в лаврово дърво. Видях това дърво. То е невъобразимо старо и чепато, но въпреки това всяка пролет пуща нови издънки, с което ни напомня, че в този прастар ствол спи прикованата с магия вечно млада нимфа. Човек може също така да посети дъбравата, където Парис трябвало да реши спора коя от трите богини е най-красива.

Бързо изкарах официалната церемония, устроена за мен на градския площад. След това, вместо да отида направо в двореца, пообиколих заедно с Максим и Орибазий някои от забележителностите, докато вуйчо ми отиде в храма на Аполон, за да подготви жертвоприношението.

Особено силно впечатление ми направиха множеството карстови извори. Водата блика изобилно през всички годишни времена. Адриан — да, и той е бил тук — построил при извора Сарамана голям басейн с колонада: човек може да седи на мраморната пейка и да се наслаждава на прохладата, която изворната вода носи от недрата на земята. Видях също и прочутия Касталски извор, където някога е имало оракул на Аполон. Още като обикновен гражданин Адриан поискал да узнае бъдещето си и хвърлил във водата лаврово листо. Листото се върнало при него след малко и върху му била написана една-единствена дума: „Август“. Когато Адриан действително станал император, той наредил да покрият извора с мраморна плоча, воден от доста разумното съображение, че и други биха могли да научат каквото той научил, а това не би било от полза за държавата. Възнамерявам да отпуша отново извора, ако поличбите са благоприятни.

Градският префект се оказа крайно нетактичен човек — заведе ни да ни покаже базиликата, където се намират мощите на онзи мошеник Бабилас. Тъжно ми стана, като видях колко много посетители имаше: чакаха ред, за да влязат вътре. Те вярват в целебните свойства на костите, на този отдавна умрял човек, а през ум не им минава да посетят Аполоновите извори! До костницата има голяма работилница, където се произвеждат галилеянски „свещени“ предмети. Изглежда, че тази търговия е много доходна. Колко са суеверни хората!