Юлиан

— Не може да не са искали твоето разрешение за екзекуцията. Според римското право…

— Военният съд е действувал на своя глава. Аз нищо не знаех.

— В такъв случай всички членове на съда са извършили измяна, защото са злоупотребили и с твоето право да осъждаш на смърт и да помилваш.

— Съдът не беше незаконен. Той беше учреден с императорски едикт.

— Тогава не може да не са те уведомили преди екзекуцията и ако те наистина са те уведомили…

— Нищо не знаех! — извика Юлиан разярено.

Повече не повдигнах въпроса, но той сам заговори за това, когато бяхме в Персия. Говорехме за понятието „правосъдие“, когато неочаквано Юлиан каза:

— Най-жестокото нещо, което някога съм извършвал, бе да позволя да осъдят на смърт един невинен човек.

— Урсул ли?

Той кимна. Съвсем беше забравил какво ми беше казал някога — че не знаел нищо за Халкедонските процеси.

— Войската искаше главата му. Нямаше какво да правя. Когато съдът го призна за виновен в измяна, трябваше да потвърдя присъдата, въпреки че беше невинен.

— За да задоволиш войската? Или Арбецио?

— И войската, и Арбецио. Тогава не се чувствувах сигурен. Имах нужда от всичката подкрепа, която можех да получа. Но ако делото се гледаше днес, щях да освободя Урсул и да обвиня Арбецио.

— Но вчера не е днес и Урсул е мъртъв.

— Съжалявам — рече Юлиан и с това приключи въпроса.

Това бе един от редките случаи, когато Юлиан прояви слабост и от слабост постъпи лошо. Но как щяхме ние да постъпим на негово място? Различно ли? Струва ми се, не. Трябва да се отбележи и доброто, което Юлиан стори: той не нареди да конфискуват имотите на Урсул, както изисква законът в случаите на държавна измяна. Дъщерята на покойния наследи цялото му имущество.

Либаний: Приск е прекомерно сантиментален по този въпрос. Както сам признава, той не е чел протоколите по делото. Как тогава може да знае какви доказателства са били представени срещу Урсул. За разлика от Приск, никога не бих правил предположения как бих се държал при дадени обстоятелства, докато не узная точните факти. Нима цялото ни поведение не почива на такъв емпиризъм? Или пък съм заблуждавал три поколения ученици?

Юлиан Август

Много ми бяха разправяли как живеели евнусите в своята част на двореца. Но аз обикновено не обръщам внимание на клюките, тъй като самият съм предмет на толкова много клюки, повечето от тях невъобразими измислици. Признавам, че не ми се искаше да се потвърдят тези слухове, но Орибазий настоя да видим с очите си. Затова се загърнах в плащ с качулка, а Орибазий се преоблече като сирийски търговец с мазни къдрици и лъснала от масло изкуствена брада.

Малко след полунощ излязохме от покоите ми през една странична стълба. Озовахме се в малък двор, ярко осветен от лунната светлина. Пресякохме двора към другото крило на двореца, където живееха евнусите и по-дребните чиновници. Прокраднахме се до колонадата. Орибазий спря пред третата врата от юг и леко почука три пъти. Един приглушен глас попита:

— Колко е часът?

— Часът е наш — отвърна Орибазий. Това беше паролата. Вратата се отвори едва колкото да може да влезем. Едно джудже ни поздрави и ни посочи слабо осветените стълби:

— Тъкмо започват.

Орибазий му даде една монета. На галерията на втория етаж глухонеми роби ни въведоха в залата, която по-рано е била трапезарията на Евсебий. Тя беше почти тъй великолепно украсена като моята. Петдесетина евнуси се бяха излегнали на лежанки, наредени покрай стените. Бяха така разкошно облечени, че приличаха на бали коприна, изложени за продан. Пред всяка лежанка беше поставена по една маса, отрупана с гозби. Евнусите се нуждаеха от храна, въпреки че (както аз в невинността си бях помислил) щяха само да слушат любовни песни. На края на залата имаше столове и пейки за онези, които наричаха „приятелите на двора“. Тук седяха неколцина офицери от схоларианския легион и се наливаха с вино. Чувствувах се съвсем объркан, но не смеех да промълвя нито дума, за да не би някой да ме познае по гласа. Мардоний — добрият евнух — често казваше: „У Юлиан няма лира, само бронзова тръба.“

Седнахме на първия ред, близо до един центурион от херкуланския легион, който вече беше пиян. Той ме ръгна в ребрата:

— Да не са ти потънали гемиите? Смъкни тази качулка, мязаш на мръсен християнин.

Седящите наоколо намериха това много духовито и се разсмяха. Но находчивият Орибазий бързо ми дойде на помощ.

— Тоя сиромах е от село, не смее да си покаже закърпената туника.

Орибазий говореше на чисто антиохийско наречие.

— В представлението ли ще участвува? — Центурионът си доближи лицето до моето, дъхът му вонеше като последните останки във винен мех. Аз се дръпнах назад и хванах качулката си с ръка.

— Недей — намеси се Орибазий. — Той е приятел на Фаларис.