Юлиан

Бърбореше си най-свободно. Каза ми, че имал годишна заплата, плащана му от хазната; освен нея получавал пари за двадесет хляба дневно, както и храна за двадесет товарни коня. И все пак не бил добре платен, подметна той, докато подкастряше брадата ми и с изискани думи изказваше съжалението си, че я харесвам заострена.

Нищо не казах, докато не си отиде. След това издиктувах заповед, с която уволних всички излишни бръснари, готвачи и всякакви други прислужници.

Бях зает с тази приятна задача, когато Орибазий дойде при мен. Забавно му беше да слуша, докато виках и размахвах ръце, като все повече се възмущавах от двора, който бях наследил. Когато най-сетне се задъхах, той ми докладва за обиколката си из казармата на схоларианците: спели на пухени дюшеци, имали разкошно украсена столова, скъпите им бокали били по-тежки от мечовете им. Освен това някои от тях търгували със скъпоценности, откраднати или насила изтръгнати от заможни търговци, които те редовно изнудвали — искали от тях да им плащат, за да ги пазят. И като че ли не стига това, схоларианците си образували клуб за развлечения и редовно ходели срещу заплащане да пеят „любовни песни“ на разни пиршества.

Когато Орибазий завършваше доклада си, аз вече виех от отвращение. Винаги му доставя удоволствие да ми предава разни възмутителни случки, докато побеснея от яд, като нарочно прибавя все нови и нови подробности само за да наблюдава как туптят вените по челото ми. И след като види, че съм разярен до умопомрачение, той премерва пулса ми и ме предупреждава, че ако не внимавам, някой ден ще получа удар. Наистина някой ден ще умра от удар.

Исках незабавно да разчистя казармите. Но той бе на мнение това да стане постепенно.

— Освен това много по-лоши неща стават в двореца.

— По-лоши? — Вдигнах очи към Хелиос. — Не очаквам от войниците да бъдат философи. Зная, че крадат. Но да спят на пухени дюшеци, да пеят любовни песни…

— Не говоря за войниците. Евнусите. — Но той не каза нищо повече и посочи секретарите. Въпреки че са се заклели да пазят в тайна каквото чуят, човек винаги трябва да внимава какво казва пред свидетели.

— После — прошепна Орибазий.

Изведнъж отдолу се дочу шумна глъчка. Началникът на протокола влезе задъхан.

— Господарю, египетските пратеници най-смирено молят да ги приемеш.

В този момент глъчката избухна с такава сила, сякаш започваше бунт.

— Това обичайно ли е?

— Не, господарю, но египтяните…

— … са винаги шумни.

— Да, господарю.

— И преторианският префект не може да се справи с тях, нали?

— Точно така, господарю. Той им каза, че не може да ги приемеш и… Чу се трясък от строшени грънци, последван от остри писъци.

— Винаги ли са такива египтяните?

— Често, господарю.

Заинтригуван, последвах началника на протокола в залата на долния етаж, където преторианският префект приемаше посетители. Тъкмо щях да вляза в нея, когато десетина прислужници изскочиха изневиделица и ме заобиколиха. Един ми оправи косата, друг — брадата, трети — гънките на мантията и най-после поставиха на главата ми императорска диадема. Тогава началникът на протокола и значително нарасналата ми свита отвориха вратата. Чувствувайки се като Констанций, влязох в залата.

Ако рече да обобщава (а кой не е склонен към обобщения?), човек би казал, че едва ли има по-досадни поданици в империята от египтяните. Не току-така са си спечелили лоша слава. Особено обичат да се съдят. Има семейства, които водят едно дело в продължение на цял век само заради удоволствието да тормозят някого. Тези пратеници тръгнали за Антиохия, за да се явят пред Констанций, но когато пристигнали, той бил вече заминал оттам. Преследвали го до Мопсукрене, където смъртта се смилила над него и го избавила от египетската делегация. След това, като научили, че скоро в Константинопол ще има нов император, дошли направо при мен. От какво се тъжат? Хиляди оплаквания срещу римската администрация в Египет.

Заградиха ме хора с най-различен цвят на кожата — от бледи гърци до червени нумидийци — и всички заговориха едновременно, без императорското ми величие да им направи особено впечатление. Преторианският префект ме погледна от другия край на залата и направи насърчителен жест с ръка, сякаш отрязва нещо с нож. Но мен по-скоро ми беше забавно, отколкото обидно.

С известни усилия успях да ги накарам да млъкнат.

— Всеки ще получи правосъдие! — извиках аз. Това предизвика едновременно и радостни викове, и вайкания. Очевидно някои намираха, че всичко се урежда прекомерно леко. — Но — подех твърдо аз — неправдите не могат да бъдат изправени тук, а само в Халкедон, на отвъдния бряг на Босфора. Там се намира хазната, там се решават такива въпроси. — За голяма изненада на префекта аз най-невъзмутимо им говорех тези измислици. — Ще бъдете превозени на мои разноски. — Пратениците въздъхнаха облекчено. — Утре ще дойда при вас и най-подробно ще разгледаме всяко дело. Ако установя, че някои от вас са били ощетени, зная какво да предприема. — Разнесе се одобрителен шепот и аз се измъкнах от залата.

Началникът на протокола беше отчаян: