Юлиан

Докато наблюдавах тази сцена, имах чувството, че някъде съм виждал нещо подобно. Тази чудовищна картина смътно ми напомняше нещо познато. Едва по-късно се сетих какво: деца, които отварят подаръци. Евнусите приличаха на деца, лакоми за подаръци. Разкъсваха дрехите на жертвите, също както децата отварят обвивките на подаръците, горейки от желание да видят какво има вътре. Къси евнухски пръсти опипваха чуждите тела, като че ли бяха играчки. Особено ги привличаха половите части — и мъжки, и женски. Представете си петдесет грамадни бебета, на които са дадени хора вместо играчки, и ще разберете какво видях онази нощ.

Може би щях да прекарам цялата нощ там, вкаменен от изненада, ако не бях забелязал момчето, с което бях говорил преди малко. Един евнух го беше положил на скута си и едно подплашено момиче изсипваше с черпак мед върху корема му. През всичкото това време евнухът го милваше, преди да се отдаде на кой знае какъв порок. Достатъчно бях видял.

Бях стигнал до средата на стаята, когато един схоларианец ме дръпна грубо за рамото. Качулката ми падна назад. Достатъчно беше само веднъж да погледнат лицето ми. Един след друг инструментите заглъхнаха. Никой не мръдна. Никой не пророни дума. Единствено младежите ме гледаха глупаво и безучастно. Повиках един трибун, седнал на първия ред. Той беше най-старшият офицер от присъствуващите. Треперейки, той ме поздрави. Посочих момчетата и момичетата и толкова тихо, че само той можеше да ме чуе, казах:

— Изпрати ги по домовете им. — След това посочих Фаларис. — Да се арестуват евнусите. Всички присъствуващи схоларианци да се затворят в казармата.

Орибазий и аз излязохме от залата сред гробно мълчание.

Той намира, че съм взел цялата работа прекомерно сериозно, тъй като съм безбрачен. Не е това причината. Всяко общество, което признава някакъв закон, не може да позволи никому (още по-малко на полумъже) да налага волята си другиму. Ако момичетата бяха проститутки, дошли доброволно, бих простил на евнусите. Но онова, което извършиха нея нощ (както разкрих впоследствие — и през много други нощи), беше беззаконно и жестоко.

Приск: Юлиан често говореше за онази оргия на евнусите. Наивно беше от негова страна да се разстройва толкова от подобно нещо. Навиците на дворцовите евнуси наистина са противни и това, което той е видял, едва ли е било някаква тайна. Естествено не е приятно да знаеш, че такива неща се случват в двореца. Но човек трябва да има предвид, че около двадесет хиляди души са свързани с двореца; самият дворец е един малък затворен свят, напълно подобен на света. Но нищо не можеше да отклони Юлиан от намеренията му, щом веднъж си наумеше нещо. Той уволни всички евнуси и в резултат на това животът в двореца стана непоносим. Преди всичко никой не знаеше кое къде се намира. Всеки ден се изпращаха групи да претърсват таваните и избите и, разбира се, на бял свят излязоха още ред други скандални неща — между другото и една доста голяма работилница за сечене на фалшиви монети, устроена в избите на двореца Дафне от няколко предприемчиви схоларианци.

Юлиан имаше обичая да си затваря очите пред някои страни на живота. Половият нагон беше една от тях. Ужасяваше се от начина, по който евнусите се разпореждаха с обикновените граждани за собствено удоволствие. Това естествено е нередно, противоречи на законите и обичаите на едно порядъчно общество и не трябва да се допуща. То се разбира от само себе си. Но изненадващо ли е? Юлиан пише — а и обичаше да говори — за беззаконието, на което бе свидетел, като за някакъв нечуван ужас, което всъщност то не беше.

Най-сетне веднъж не се стърпях и го попитах дали знае какво са вършили собствените му легиони в германските и франкски градове и села. Известно ли му е, че нито един мъж, жена или дете не са били защитени от тяхната похотливост? Юлиан отговори неопределено, с общи думи: поначало не одобрявал жестокостите на войната. Но аз настоявах, докато той призна, че е чувал за такива неща (зная десетина случая на изнасилване, когато той лично е заповядвал да бъдат наказани виновните), но винаги ги е приемал като неизбежни спътници на войната. Въпреки че в този случай Юлиан беше неискрен, понякога той беше изненадващо простодушен. Неговият отказ да се ожени след смъртта на Елена не беше поза, както мнозина (в това число и аз) смятаха. Той наистина желаеше да потиска поривите на плътта си, което обяснява факта, че не обичаше да се докосват до него и че избягваше местата, където се показва човешкото тяло, особено обществените бани.

Най-много, струва ми се, го измъчваше съзнанието, че не само има властта да върши същото като евнусите, но и че желае да го върши. Осъзнаването на собствената му природа го ужасяваше. Забележи, че не проявата на лъст го поразява, когато пише дълго за тази сцена, а властта да правиш каквото си искаш с някого, който не е роб, а свободен. У Юлиан — както у всеки един от нас — имаше нещо от Тиберий и той мразеше тази своя черта.