Истински пари

— Не си каза името. Каза само, че му бил приятел. Беше облечен в черно и носеше черен бастун с дръжка във вид на сребърен череп. Мама каза, че не бил стока. Обаче — счете за нужно да уточни Людмила, — което е вярно, мама казва същото за повечето хора. Каретата му също беше черна.

— Не вярвам да е бил лорд Ветинари?

— О, не. Мама на него много му се радва. Казва само, че трябва да беси повече хора. Не, тоя беше доста по-набит.

— Така значи? Благодаря ви, мадам. Може би е най-добре да тръгваме. Между другото, дали случайно не ви се намира ключ за гардероба?

— Няма ключ. Той сложи нова ключалка преди няколко години, но мама не възрази, защото никога не ни е създавал проблеми. Изглежда е магическа, от ония дето ги правят в Университета — обясни Людмила, докато Влаго оглеждаше ключалката.

Проблемът с проклетите магически ключалки беше, че всичко би могло да служи вместо ключ — от някоя дума, до докосване.

— Странно, че всичките му дрехи са окачени по стените, не мислите ли? — каза той и се изправи.

Людмила веднага го скастри.

— Тук не използваме думата странно.

— Различно нормално? — предложи Влаго.

— Може — съгласи се Людмила, но в очите й се четеше предупреждение. — Кой изобщо може да каже кое е нормално в този свят?

Някой, чиито нокти не се удължават видимо, когато е раздразнен, би могъл да мине за нормален, помисли си Влаго.

— Е, ние ще се връщаме в банката. Ако г-н Непреклон се появи, моля предайте му, че го търсим.

— И се тревожим за него — добави бързо г-ца Драперия, а после покри устата си с ръка и видимо се изчерви.

Исках просто да изкарам малко пари, мислеше си Влаго, докато водеше треперещата г-ца Драперия обратно към район, където файтоните се престрашаваха да се приближат. Мислех, че животът на банкера представлява доходоносна скука, нарушавана от някоя и друга огромна пура. Вместо това се оказах в различно нормална ситуация. Единствените здравомислещи индивиди в банката са Игор и ряпата, но за ряпата не съм сигурен.

Той остави подсмърчащата г-ца Драперия в дома й на ул. Желан сапун и й обеща да я извести веднага щом чуе нещо за г-н Непреклон. След това файтонът го откара до банката. Нощната охрана вече се беше появила, но повечето чиновници още не си тръгваха, явно неспособни да решат как да постъпят в тази необичайна ситуация. Присъствието на г-н Непреклон за тях беше неотменно, като колоните на сградата.

Значи Козмо го е посетил. Не ще да е било от желание да види стария си приятел. Но тогава защо? За да го сплаши? Е, да, физическата саморазправа би изплашила всекиго. Но може би ставаше въпрос за нещо по-сложно. Може би Козмо беше подхвърлил нещо като: „Ще кажем на всички, че си вампир“. Единственият разумен отговор на такава заплаха би бил: „Заври си я, където слънце не огрява“. Тя може би би притеснила някого преди двадесет години, но сега в града имаше доста вампири — изнервени до краен предел, носещи Черната лента, символ на обета им да не пият кръв, и изобщо водещи, поради липса на по-точна дума, обикновен живот. Обществото като цяло не възразяваше. Ден след ден вампирите присъстваха в града без да създават проблеми, така че хората постепенно приемаха, че ситуацията е нормална. Различно нормална, но все пак, нормална.

Вярно, г-н Непреклон беше предпочел да не разгласява миналото си, но едва ли някой би решил да го линчува заради това. Все пак, той беше прекарал последните четиридесет години, затворен в своята банка, отдаден на счетоводни сметки.

Но може би той виждаше нещата по-различно. Това което обичайно минаваше за здрав разум, вероятно беше далеч под стандартите, които Непреклон сам си беше поставил.

Влаго не чу стъпките на Гладис. Просто усети присъствието й зад себе си.

— Тревожих Се За Вас, Г-н Мустак — избоботи тя.

— Благодаря, Гладис — отвърна той предпазливо.

— Ще Ви Приготвя Сандвич. Вие Харесвате Моите Сандвичи.

— Много любезно от твоя страна, Гладис, но г-ца Добродуш ще ми прави компания на вечеря в апартамента ми.

Блясъкът в очите на голема помръкна за момент, а после заискри по-ярко.

— Г-ца Добродуш.

— Да, тя беше тук тази сутрин.

— Дама.

— Тя е моята годеница, Гладис. Предполагам, че често ще я виждаш тук.

— Годеница — произнесе Гладис. — А, Разбира Се. Тъкмо В Момента Чета Двадесет Съвета За Незабравима Сватба.

Очите й пак потъмняха. Тя се завъртя и тежко се отправи към стълбите.

Влаго се почувства като злодей. Добре де, той може и наистина да беше злодей, но това не му помагаше да се почувства по-добре. От друга обаче тя, т.е. той, по-дяволите… то… Гладис беше типичен пример на заблудена женска солидарност. Какво изобщо би могъл да направи той срещу такава сила? Не, най-добре Прелест Дивна да се погрижи за тоя проблем.

Той забеляза, че един от старшите чиновници се опитва да привлече вниманието му.

— Да? — обърна се Влаго към него. — Какво има?

— Какво ще наредите да правим, сър?

— Как се казваш?

— Плюнка, сър. Робърт Плюнка.

— Защо питаш мен, Боб?

— Защото председателят е куче, сър. Трябва да се заключи трезорът и счетоводните офиси, а всички ключове са у г-н Непреклон. Робърт, ако не възразявате, сър.