Истински пари

Последвалата тишина се нарушаваше само от ромоленето на водата в Глупър и звука от молива на бившия Бухльо, който рисуваше, сякаш от това зависеше животът му.

— Извинявай, имаш ли нещо против пак да почнеш да фъфлиш? — помоли Хюбърт. — Не знам защо, но докато фъфлиш нещата някак не звучат толкова страшно.

— Ражбира ше, шър.

— Така. Значи от думите ти излиза, че ако направя някоя промяна в Глупър, това реално ще промени икономическия живот в града? Все едно Глупър е магьосническа восъчна кукла, а аз държа и куклата, и иглите?

— Шъвшем вярно, шър. Отлична аналогия.

Хюбърт заби облещен поглед в кристалния шедьовър. Светлината в подземието постоянно се променяше, докато градската икономика се просмукваше през стъклените тръбички, някои не по-дебели от косъм.

— Значи това не е просто модел на икономиката, а нейно умалено копие?

— Двете ша напълно идентични, шър.

— Т.е. ако само веднъж замахна с чука, мога да хвърля града в пълен икономически хаос?

— Точно така, шър. Ще наредите ли да ви донеша чук?

Хюбърт огледа шуштящата, ромоляща, пенеща се вътрешност на Глупър с широко отворени очи. След това в гърлото му се надигна кикот, който бързо прерасна в гръмогласен смях.

— Хаха! Ахахаха!!! АХАХАХАХА!!!!… Ще ми донесеш ли чаша вода, моля?… ХАХАХАХА!!! Хахахахаха!!… ХАХА ХАХА!!! — смехът му секна внезапно. — Това не може да е вярно, Игор.

— Така ли, шър?

— Така ами. Погледни нашата стара приятелка, колба 244а! Виждаш ли? Празна е!

— Вярно е, шър.

— Вярно, вярно — разгорещи се Хюбърт. — Колба 244а представлява златото в нашия собствен трезор, Игор. Десет тона злато не могат ей така да се изпарят! Нали? ХАХАХАХА!!! Ако обичаш, донеси ми водата, за която помолих. Хахаха аха!!… ХАХА ХАХА!!!…

Усмивка заигра по устните на Козмо, които бяха опасно място за игра за нещо толкова невинно, като една усмивка.

— Всичките? — попита той.

— Е, поне чиновниците от счетоводния отдел — поясни Ейдотук. — Всички вкупом се изсипали на улицата. Някои били облени в сълзи.

— Виж ти, истинска паника — промърмори си Козмо. Той погледна портрета на Ветинари, окачен срещу бюрото му, и беше убеден, че нарисуваното лице му намигна.

— Явно е имало някакъв проблем с главния касиер, сър.

— Г-н Непреклон?

— Изглежда е допуснал счетоводна грешка. Казват че нещо си мърморел, а после се втурнал навън презглава. Една част от служителите се върнали да го потърсят.

— Чистонрав Непреклон е допуснал грешка? Не ми се вярва — коментира Козмо.

— Казват че е избягал, сър.

Козмо за малко да повдигне вежда без помощта на специалния механизъм. Ей толкова му оставаше.

— Избягал? Влачел ли е огромни тежки торби със себе си? Обикновено така става.

— До колкото знам, не, сър — отвърна Ейдотук.

— Това би било… полезно.

Козмо се облегна на стола си, свали черната ръкавица за трети път този ден и протегна ръката си напред. Пръстенът наистина изглеждаше внушителен, особено в контраст с бледосиния цвят на пръста му.

— Някога виждал ли си банка под обсада, Дръмнот? — попита той. — Виждал ли си как тълпата се бори да си спаси парите?

— Не, сър — отвърна Ейдотук, който отново беше почнал да се тревожи. Случаят с тесните ботуши беше, ами, забавен, но виж, един пръст не би трябвало да има такъв цвят.

— Гледката е просто покъртителна. Все едно гледаш как раци нападат и разкъсват жив кит, заседнал на брега — продължи Козмо, като въртеше ръката си, така че тъмното В да изпъква на светлината. — Жертвата се гърчи в своята агония, но изходът е ясен. Ако се организира като хората, това е нещо наистина ужасно.

Точно така би размишлявал Ветинари, ликуваше Козмо в душата си. Плановете могат да бъдат осуетени. Човек не може да планира бъдещето. Единствено самонадеяните глупаци си губят времето с планиране. Мъдрият човек направлява събитията.

— Като директор на банката, и, разбира се, загрижен гражданин — продължи Козмо със замечтан глас, — мисля, че е време да напиша писмо до Таймс!

— Да, сър, както кажете — съгласи се Ейдотук. — А дали ще желаете да повикам бижутер, сър? Чувам, че имали чудесни малки клинове, които…

— Болката се възнаграждава, Дръмнот. Усещането изостря ума ми — той отново нахлузи ръкавицата.

— Да но… — и тогава Ейдотук се отказа. Беше направил всичко по силите си, но Козмо се беше заинатил сам да се погуби и всичко което един разумен човек можеше да направи в такъв момент, беше да изкара колкото може повече пари от ситуацията, а после да съумее да остане жив достатъчно дълго, та да си ги харчи.

— Късметът отново ми се усмихна, сър — каза накрая той. Щеше му се да има повече време, но времето явно изтичаше.

— Така ли? Какво намери този път?

— Новата идея, по която работех…

— Тази, която глътна толкова пари? Да?

— Мисля, че мога да ви осигуря шпагата на Ветинари, сър.

— Тази, която е прикрита в бастуна?

— Точно така, сър. Доколкото знам, острието никога не е било изтегляно с гняв.

— Да, но той не го изпуска от поглед.

— Не съм казвал, че ще е лесно, сър. Нито евтино. Но след като вложих огромни усилия, мисля, че вече виждам начин — увери го Ейдотук.