Истински пари

— Казват, че острието е изковано от желязото, извлечено от кръвта на хиляда мъже…

— И аз така съм чувал, сър.

— Ти виждал ли си го?

— Само за момент, сър.

За първи път, откакто работеше за него, Ейдотук усети съжаление към Козмо. В гласа му се долавяше такъв копнеж. Той не искаше да заеме мястото на Ветинари. В града имаше доста хора, които се надяваха да заемат мястото му, но Козмо не беше от тях. Той искаше да бъде Ветинари.

— Как изглеждаше? — попита Козмо жадно.

Отровата на желанието трябва да беше завладяла ума му. Но пък той си беше пропит с отрова по начало. Току виж двете отрови си допаднали.

— Ъм… ами, дръжката и ножницата приличат на вашите, но по-износени. Острието обаче е сиво и изглежда…

— Сиво?

— Да, сър. Изглежда древно и леко грапаво. Тук там, когато светлината пада под правилния ъгъл, по него се забелязват малки червени и златни точици. Лично на мен ми се стори страховито.

— Тези точици сигурно са остатък от кръвта — съобрази Козмо. — Или пък, да!, напълно е възможно това да се впримчените души на онези, които са загинали, за да бъде изработено това злокобно острие.

— Не бях се замислял по въпроса, сър — отвърна Ейдотук, който две вечери беше обработвал едно ново острие с помощта на хематит, бронзова четка и няколко химикала и му беше придал такъв вид, сякаш всеки момент може само да скочи към гърлото на противника.

— Дали ще успееш да го вземе довечера?

— Мисля, че да, сър. Разбира се, няма да е лесно.

— И ще са нужни още средства, без съмнение — коментира Козмо, доста по-прозорливо, отколкото Ейдотук очакваше в настоящото му състояние.

— Помислете само колко подкупи трябва да раздам, сър. Той изобщо няма да е щастлив, когато открие липсата, а би отнело твърде дълго да се изработи точно копие.

— Да, разбирам.

Козмо отново дръпна черната ръкавица и огледа ръката си. Беше почнал да забелязва зеленикав отенък в цвета на пръста си и се чудеше дали в пръстена няма медни примеси. Но затова пък розовите, почти ярко червени линии, които криволичеха нагоре по ръката му, я правеха да изглежда пращяща от здраве.

— Да. Донеси ми шпагата му — мърмореше си той, докато въртеше ръката си, така че да улавя светлината от лампите. Струваше му се странно, че не усеща никаква топлина по пръста си, но това нямаше значение.

Бъдещето вече се очертаваше съвсем ясно пред него. Обувките, шапката, пръстенът, шпагата… Несъмнено, докато Козмо постепенно се намества в пространството, обичайно заемано от Ветинари, той, нещастникът, ще се усеща все по-слаб и объркан и ще почне да допуска грешки…

— Да, погрижи се, Дръмнот — разпореди се Козмо.

Хавлок, лорд Ветинари стисна горната част на носа си с два пръста. Денят се беше оказал изключително дълъг и явно го очакваше дълга нощ.

— Мисля, че имам нужда от кратка почивка. Давай да приключваме — каза той.

Дръмнот отиде до заседателната маса, върху която бяха подредени няколко издания на Таймс, тъй като негова светлост държеше да следи какво хората си мислят, че се случва.

Ветинари въздъхна. Винаги се намираха хора, които имаха да му казват нещо важно. Само в последния час се беше изредила цяла сюрия, всеки воден от свои си мотиви: за да получи признание, за да получи пари, за да си спечели насрещна услуга, от чиста злоба или, в няколко крайно подозрителни случая, от дълбока и искрена загриженост за общественото благо. За съжаление, всички предоставени сведения не се явяваха реален информационен масив, а една огромна камара от дребни, непроверени фактчета, от която с огромни усилия би могла да се извлече някаква информация.

Секретарят положи на бюрото пред Ветинари вестник, внимателно сгънат на нужната страница и място, така че да се вижда само неголям квадрат, разграфен на множество по-малки квадрати, някои от които съдържаха цифри.

— Днешното Джикан но Муда, сър — оповести Дръмнот. Ветинари го разгледа за няколко секунди и го върна на секретаря.

След това патрицият затвори очи и забарабани с пръсти по плота на бюрото си за момент.

— Хм… 9 6 3 1 7 4… — Дръмнот чевръсто записваше числата, които господарят му изреждаше. — … 8 4 2 3. Сигурен съм, че използваха същия ребус минали месец. Беше понеделник, струва ми се.

— Седемнадесет секунди сър — уведоми го Дръмнот, чийто молив все още дописваше поредицата.

— Добре де, денят беше изморителен — оправда се Ветинари. — Пък и какъв е смисълът? Лесно е да надхитриш числата. Те не могат да ти отвърнат. Виж, съставителите на кръстословици, те са наистина лукави. Кой би могъл да предположи, че „писдкси“ е древноефебиански държач за игли, издялан от кост?

— Вие, очевидно, сър — отвърна Дръмнот, като внимателно подреждаше папките по бюрото. — Управителят на Кралския художествен музей за Ефебиански антики, съставителят на ребуси в Таймс и госпожица Грейс Сладкодумна, която държи зоо-магазина на Забулената алея.

— Трябва да държим под око този зоо-магазин, Дръмнот. Жена с такъв забележителен ум да си прекарва времето като продава кучешка храна? Вижда ми се съмнително.

— Разбирам, сър. Ще си отбележа.

— Между другото, радвам се, че новите ти ботуши най-после спряха да скърцат.