Истински пари

Казваше се просто Гепи. Никой не знаеше как е първото му име. Влаго беше работил с него веднъж преди около десет години. Една зима в Юбервалд бяха извъртели старата измама с наследството. Гепи беше доста по-възрастен от Влаго и все още страдаше от сериозен личен проблем, заради който от него се носеше миризма на банани. Ама и си го биваше мръсника. Професионалистите имат своята чест. Има определени хора, които просто не можеш да ограбиш, има неща, които просто не можеш да отмъкнеш. И е важно да правиш всичко със стил. Без стил, няма как да си убедителен.

Гепи беше напълно лишен от стил. Той не беше агресивен, освен в случаите, когато беше сигурен, че жертвата по никакъв начин не би могла да му отвърне, но от него се излъчваше някаква обща, противна, лукава злонамереност, която беше бръкнала в душичката на Влаго.

— Проблем ли има, г-н Мустак? — попита Непреклон, като оглеждаше Гепи намръщено.

— Какво? О… не… — измънка Влаго.

Ще се опита да ме изнудва, помисли си той. Проклетата снимка във вестника. Обаче не може да докаже нищо, нищичко!

— Съжалявам, но грешите, господине — каза Влаго и се огледа. Опашките се движеха бавно напред и никой не им обръщаше внимание.

Гепи наклони глава настрани и огледа Влаго сякаш се забавляваше.

— Грезшжа ли, сър? Възможно е. Може и да греша. Постоянно на път, всеки ден срещаш нови хора, знаете как е — е, вие явно не знаете, понеж’ явно не сте моят приятел Албърт Блезсжтук. Ама странна работа, ’щото имате досущ същата усмивка кат’ него, пък не е лесно човек да си промени усмивката, пък вашжта усмивка сякаш е закачена пред лицето ви, сър, сяказжш гледате иззад нея шшшллрп. Съвсем същата като усмивката на младия Албърт. Умно момче беше той, много схватливо. Аз го научих на всичко, дето знаеше.

… което отне към десет минути, помисли си Влаго, а после ми трябваше цяла година, за да успея да забравя част от наученото. Заради такива като теб, на престъпниците им излиза лошо име…

— И нъл’ разбирате, сър, човек не мож’ да не се позачуди, дали пък вълкът не си е сменил нрава? Дали онзи младок, дето познавах преди толкоз години, не е решил да изостави скитосването по големия бял свят, да се спре на едно място и да се устрои? — Гепи пак погледна Влаго и добави. — Есзжтествено, вие не сте тоя младок, понеж’ никогаш не съм ви виждал преди. Обаче аз, видите ли, бях загазил в Псевдополис. Бяха ме тикнали в дранголника за злонамерено скитничество и точно там открих Ом.

— Така ли? Него за какво го бяха затворили? — беше глупава шега, но Влаго не се въздържа.

— Не ме вземайте на подбив, сър, не се шегувайте с мен — скастри го Гепи. — Аз съм променен човек, сър, нов човек. Затова сега съм длъжен да разпространявам добрата вест, сзжър.

В този момент, със скоростта на подаващ се змийски език, Гепи изстреля напред тенекиено канче, което измъкна от вътрешността на мазното си сако.

— Злодеянията ми ме притискат кат’ вериги от горещо желязо, сър, кат’ вериги, но аз страстно желая да облекча товара си чрез добри дела и изповед, пък изповедта е най-важна от всичко. Бая грехове ще трябва да изповядам, преди съвестта ми да се успокои, сър — той разклати канчето. — За дечицата, сър?

Всичко това щеше да е много по-убедително, ако не го бях виждал и преди, помисли си Влаго. Разкаялият се крадец трябва да е една от най-старите измами в света. На глас той каза:

— Много се радвам за вас, г-н Гепи. Съжалявам, но наистина не съм старият приятел, когото търсите. Нека ви дам няколко долара… за дечицата.

Монетите изтракаха на дъното на канчето.

— Любезно ви благодаря, г-н Блещук — отвърна Гепи.

Влаго му се усмихна бегло.

— Да, но аз не съм този Блещук, г-н…

Нарекох го Гепи! Току що! Нарекох го Гепи! Той каза ли ми името си? Дали е забелязал? Трябва да е забелязал!

— … простете, имах предвид, преподобни — успя да довърши той мисълта си, така че случайният слушател дори не би забелязал паузата по средата. Но Гепи никак не беше случаен.

— Благодаря ви, г-н Мустак — каза Гепи и Влаго ясно долови проточеното „господин“ и тежко подигравателното „Мустак“. Със същия успех можеше да каже: „Спипах те!“.

Гепи смигна на Влаго и се отдалечи през залата, поклащайки канчето си, а откъм зъбите му се разнасяше какофония от ужасни дентални звуци.

— Проклет и трижди проклет сшжжжт е онзи, който лъже шзсладкодумно, понеже езикът му ще слепне към небцето плок! Дайте няколко петачшета за бедните сираци суиииш! Братя и сшжестри! На онези, които си имат швлълп ще им се даде, общо казжано…

— Ще повикам охраната — каза г-н Непреклон решително. — Не допускаме просяци в банката.

Влаго го дръпна за ръката.

— Не! — отсече той. — Не и при всички тези хора тук. Да се разправяме със свят човек и прочее, няма да изглежда особено добре. Мисля, че той скоро сам ще си тръгне.

Сега ще ме остави да се потя, помисли си Влаго, докато Гепи се отдалечаваше с небрежна стъпка към вратата. Той така прави. Ще проточи цялата работа, а после ще почне да ми иска пари, отново и отново.