Истински пари

Банкнотата блестеше в лилаво и златно. От нея просто се излъчваше усещането за пари. Изглеждаше сякаш изображението се носи над хартията като миниатюрно летящо килимче. Тя сякаш провъзгласяваше идеята за богатство, тайнственост и традиция…

— Ще изкараме толкова много пари! — възкликна Влаго, а на себе си добави: и дано да е скоро. Ще трябва да отпечатаме поне 600’000 от тия хартийки, освен ако не пуснем и банкноти с по-голяма стойност.

Но, ето на, това беше първата истинска доларова банкнота — при вида й, на човек му се прищяваше да плаче, да отпечата хиляди такива и да си ги натика в портфейла.

— Но как се справи толкова бързо?

— Повечето работа се свеждаше до чиста геометрия — обясни г-н Менгеме. — Г-н Игор беше така добър да ми сглоби едно малко устройство, което се оказа много полезно за целта. Естествено, има да се доизпипват доста детайли. И дори не съм почвал обратната страна. Всъщност, като се замисля, ще я започна веднага, докато всичко ми е все още прясно.

— Смяташ, че може да се справиш дори по-добре от това? — Влаго усещаше благоговение в присъствието на истински гений.

— Чувствам се толкова… изпълнен с енергия! — възкликна Менгеме.

— Това ще да е от електрическия заряд, предполагам — предположи Влаго.

— Не, имам предвид, сега виждам съвсем ясно, какво трябва да се направи! Преди, усещането беше сякаш се очаква да вдигна някаква непоносима тежест, но сега всичко е ясно и леко като перце!

— Много се радвам да го чуя — увери го Влаго, без да е сигурен, че наистина имам повод да се радва. — А сега, моля да ме извините, имам да управлявам банка.

Той премина забързано под арките и пристъпи в главната зала на банката през непретенциозната врата съвсем навреме, за да избегне на косъм сблъсъка с г-н Непреклон.

— А, г-н Мустак. Тъкмо се чудех къде сте…

— За нещо важно ли става въпрос, г-н Непреклон?

Този въпрос явно засегна главния касиер — като че ли би си позволил да тревожи Влаго, ако не ставаше въпрос за нещо важно.

— Пред Монетния двор са се събрали група мъже — обясни той. — С тролове и каруци. Твърдят, че сте пожелал да бъде инсталирана… — Непреклон потръпна — печатарска преса.

— Точно така — потвърди Влаго. — Те са от „Охолен-и-Масур“. Ще се наложи да печатаме парите тук. Това ще им придаде тежест и ще можем да следим какво се случва.

— Г-н Мустак! Вие превръщате тази банка в… цирк!

— Е, ами, аз съм Човекът с Шапката, г-н Непреклон, така че предполагам това ме прави директор на манежа! — той го каза с намерението да се пошегува и да разведри малко обстановката, но лицето на Непреклон изглеждаше буреносно.

— Така ли, г-н Мустак? А кой ви е казал, че директорът на манежа управлява цирка? Правите огромна грешка, сър! Защо пренебрегвате останалите акционери?

— Защото те не разбират нищо от банкерство. Елате с мен до Монетния двор, моля — Влаго тръгна да прекосява залата, като се налагаше да се провира между хората, чакащи пред гишетата.

— А вие разбирате от банкерство, така ли, сър? — попита Непреклон, като го следваше с непохватната си, наподобяваща фламинго походка.

— Почвам да схващам. Защо има отделна опашка пред всяко гише? — попита Влаго. — Ако обслужването на някой клиент отнеме повече време, цялата опашка зад него ще чака по-дълго. Ще почнат да прескачат настрани от опашка на опашка и преди да се усетим, някой ще пострада в безредието. Хората трябва да чакат на една опашка и всеки следващ клиент да отива при всеки следващ свободен касиер. Хората не възразяват срещу дългите опашки, ако виждат, че все пак се придвижват напред… Простете, сър!

Последното беше отправено към клиент, с когото Влаго се сблъска и който се изпъна, ухили се и проговори с глас от миналото, който трябваше да си остане погребан.

— Я виж ти, и това ако не е добрият ми стар приятел Албърт. Провървяло ти е явно? — непознатият изплю думите си през зле пасващи зъби. — Я, какъв си лъсзжкав!

Миналото на Влаго прелетя пред очите му. За целта дори не му се наложи да стои на прага на смъртта, макар да се чувстваше точно така.

Това беше Гепи! Нямаше кой друг да е, освен Гепи!

Паметта на Влаго го засипа с тежки спомени, един след друг. Зъбите! Тези проклети фалшиви зъби! Той ги считаше за своето най-ценно притежание. Беше ги откопчил от устата на някакъв старец, когото беше обрал, докато горкият нещастник се бил свил на земята и умирал от страх. Винаги се беше шегувал, че тия зъби имат своя собствена воля. Те пръскаха слюнка навсякъде, подскачаха, мляскаха и пасваха толкова зле, че веднъж се бяха извъртели в устата му и го бяха захапали за гърлото!

Той обичаше да ги вади и да си говори с тях. А те бяха, аааргх, толкова стари! Покритите с петна зъби бяха издялани от моржови бивни, а пружината на ченетата беше толкова натегната, че понякога го принуждаваше да държи горната половина на главата си отметната назад, така че се откриваше чудесна гледка навътре в ноздрите му.

И ето че се беше появил отново, като развалена мида.