Истински пари

Не, чудовищата не си играят с мозъка ти, помисли си Влаго. Не и докато той е все още в главата ти…

— Вижте, относно Бухльо, нямах намерение да… — подхвана той, но Ветинари вдигна ръка.

— Нямам представа за какво говорите, г-н Мустак. Всъщност, причината да ви поканя тук, е вашата де факто позиция на заместник председател на Кралската банка. Бих искал да ми отпуснете заем — т.е. да отпуснете заем на Града — в размер на половин милион долара при два и половина процента лихва. Вие, разбира се, имате пълната свобода да ми откажете.

Толкова много мисли в главата на Влаго вкупом се втурнаха към аварийния изход, че накрая остана само една.

Ще ни трябват доста по-едри банкноти…

Влаго се върна на бегом в банката и директно се шмугна през вратата под стълбите. Харесваше му тук долу в подземието. Беше хладно, спокойно и съвсем тихо, с изключение на гъргоренето на Глупър и писъците. Мда, това последното нямаше как да е на добре.

Розовите талази на принудителното безсъние замъгляваха зрението му, докато той отново се втурна напред.

Бившият Бухльо седеше на стол, явно прясно избръснат, с изключение на малка заострена брадичка. Към главата му беше прикрепен някакъв метален шлем, от който се проточваха жици надолу към святкащо, потракващо устройство, с каквото само един Игор би искал да си има работа. Въздухът миришеше на гръмотевици.

— Какво правиш с горкия човек? — извика Влаго.

— Променям му ума — отвърна Игор и дръпна огромен прекъсвач.

Шлемът избръмча. Менгеме примигна.

— Гъделичка — каза той. — И по някаква причина, усещам вкус на ягоди.

— Но ти пускаш мълнии през главата му! — възкликна Влаго. — Като някакъв варварин!

— А, не, шър. Варварите нямат такива шпошобношти — отвърна Игор невъзмутимо. — Едништвеното, което правя, шър, е да ижтегля лошите му шпомени и да ги шкладирам ето тук.

При тези думи той дръпна едно покривало и разкри голяма стъкленица със зеленикава течност, в която се виждаше нещо тумбесто и покрито с още повече жици.

— Източваш мозъка му в някакъв… пащърнак?

— Това е ряпа, шър — обясни Игор.

— Изумителна работа вършат, нали? — обади се глас някъде около лакътя на Влаго.

Той погледна надолу. Г-н Менгеме, вече без шлем на главата, му се усмихваше лъчезарно. Изглеждаше енергичен и съсредоточен, като по-добра версия на продавач на обувки. Игор дори беше успял да му трансплантира нови дрехи.

— Добре ли си? — попита Влаго.

— Отлично!

— Как ти се стори… усещането?

— Трудно е да се обясни — отвърна Менгеме. — Но звучеше, както мирише вкусът на малини.

— Нима? Аха. Ами тогава всичко е наред, предполагам. И наистина се чувстваш добре? В собствената си кожа? — попита Влаго, внимателно проверяващ за неприятни странични ефекти. Не можеше да няма такива. Но Бух… Прекомер изглеждаше щастлив и изпълнен с увереност и енергия, изглеждаше като човек, готов да посрещне всичко, с което го сблъска животът, и да го премахне от пътя си.

Игор навиваше използваните жици със самодоволно изражение на… това което вероятно минаваше за негово лице, под всичките му белези.

Влаго се почувства гузен. Той беше родом от Юбервалд. Беше слязъл през прохода Вилнюс, като всички останали, за да си търси късмета — поправка, да търси хорския късмет — и нямаше никакво основание да възприема типичните за равнините предразсъдъци срещу клана на Игорите. В крайна сметка, единственото което те правеха, беше да прилагат на практика идеите, които толкова много жреци проповядваха — че тялото е само един тежък и евтин костюм, покриващ невидимата, вечна душа и следователно да се подменят от време на време някои от частите му с резервни, беше не по-страшно, от преправяне на стар костюм в някое шивашко ателие.

Игорите не проумяваха защо хората отказват да приемат, че подобни действия са разумни и предвидливи. Т.е. отказват, докато не се случи нечия брадва да се изметне и ето че внезапно се нуждаят някой спешно да им подаде ръка. В такива случаи дори един Игор им изглежда приемлив.

В повечето случаи обаче Игорите изглеждат просто… издръжливи. А с пълната си неподатливост на болка, великолепни, бързо действащи церове и неповторима способност да оперират сами себе си с помощта на огледало, те вероятно могат да си докарат вид, различен от прегърбен иконом, оставен да престои под дъжда цял месец. Игорините например до една изглеждат ослепително, но неизменно присъства нещо, което да ги отличава и да им придава нужния Вид — красиво извит белег под окото или декоративна гривна от шевове около китката. Така или иначе, макар видът им да е доста смущаващ, Игорите имат добри сърца… някъде из телата си.

— Ами, ъъ… браво на теб, Игор — измънка Влаго. — Готов ли си да се пробваш с тая доларова банкнота, г-н… ъъъ… Менгеме?

Усмивката на Менгеме беше абсолютно сияйна.

— Вече съм готов! — обяви той. — Нарисувах я тази сутрин!

— Няма начин!

— Вярно е, готов съм! Елате да видите! — човечецът отиде до масата и вдигна лист хартия.