Истински пари

— Вие ще приемете? — Непреклон беше изумен. — Загърбвате вековна традиция ей така?

— Амиии — проточи г-н Сумрак, — ние с момците си поговорихме и, ами, в такива времена, човек трябва да мисли за бараката си. Пък и надомните работници ще си запазят работата, нали така?

— Г-н Сумрак, ако трябва ще се изправя на барикадите заради единия елим — увери го Влаго.

— Освен туй, снощи си поговорихме с някои от мъжете, дето работят в пощата, и те викат, че на думата на г-н Мустак може да се вярва, щот’ той е директен като тирбушон.

— Тирбушон? — повтори Непреклон, откровено шокиран.

— Да, и на нас не ни беше ясно — съгласи се Сумрак. — Ама те ни обясниха, че, нали, мож’ да действа малко обиколно, ама ’сичко е наред, ’щото накрая тапата изхвръква и още как!

Г-н Непреклон доби напълно безизразен вид.

— О — успя да каже той. — Това явно е шега, свързана с преценяване на нечий характер, която аз не успявам да проумея. Ако ме извините, чака ме доста работа.

Като повдигаше и пускаше крака, сякаш ходеше по постоянно мърдащи се стъпала, г-н Непреклон се отдалечи припряно.

— Много добре, господа, благодаря за вашето разбиране и съдействие — каза Влаго докато наблюдаваше отдалечаващата се фигура. — Ще поръчам униформите ви още днес.

— Бързо действате, магистър — каза Сумрак.

— Ако се застоиш на едно място, грешките ти непременно ще те настигнат — отвърна Влаго.

Хората се разсмяха на думите му, но лицето на Гепи отново изплува в ума му и той съвсем незабележимо пъхна ръка в джоба си, където напипа металния бокс. Щеше да се наложи да научи как точно да си служи с това нещо, защото ако държиш оръжие, с което не можеш да боравиш, ще нанесеш повече вреда на себе си, отколкото на противника.

Беше го купил… защо? По същата причина, поради която носеше шперцовете: просто начин да докаже на себе си, че не се е поддал изцяло, че част от него е все още свободна. По същата причина беше подготвил всевъзможни планове за бягство, алтернативни личности, очакващи да ги надене, беше заделил пари и дрехи. Всичко това беше нужно, за да му напомня, че би могъл да напусне този живот, когато си поиска; просто да се изгуби в тълпата и да загърби бумащината, графиците и безкрайното, неугасимо желание. Имаше нужда да знае, че може да си тръгне, в който си поиска ден, час или миг. И понеже имаше тази възможност, той успяваше да устои на желанието да си тръгне… всеки ден, час или миг. За което трябваше да има все някаква причина.

— Г-н Мустак! Г-н Мустак! — един млад чиновник се провираше през задръстения с хора и оборудване Монетен двор и накрая спря пред Влаго задъхан.

— Г-н Мустак, в залата ви чака една дама. Вече три пъти й благодарихме, задето не пуши, но тя въпреки това продължава!

Образът на проклетия Гепи се изпари от ума му и беше заменен от друг, много по-приятен.

А, да. Това беше причината.

Г-ца Прелест Дивна Добродуш, която Влаго наричаше Трънчо, стоеше насред банковата зала. Влаго просто се ориентира по дима.

— Хей, ти — каза тя и с това се изчерпиха приветствията й. — Дали може да ме измъкнеш от тук? — тя завъртя ръката си без цигара в широк жест. Персоналът многозначително я беше обградил с месингови пепелници, пълни с бял пясък.

Влаго размести няколко, за да я пусне да излезе от този кръг.

— Как мина… — започна той, но тя го прекъсна.

— Ще говорим по пътя.

— А къде отиваме? — попита Влаго обнадежден.

— Невидимия университет — отвърна Прелест Дивна и се запъти към вратата. Беше преметнала голяма плетена чанта през рамо. Изглежда чантата беше пълна със слама.

— Значи не отиваме да обядваме? — заключи Влаго.

— Обядът може да почака. Това е важно.

— Аха.

В Невидимия университет също беше време за обяд, а там гледаха на храната много сериозно. Всъщност, в Университета човек трудно можеше да улучи промеждутък между отделните хранения, защото те продължаваха толкова дълго, че се застъпваха помежду си. Библиотеката изглеждаше необичайно пуста, така че Прелест Дивна отиде до първия попаднал й магьосник, който не изглеждаше да върши нещо съществено, и се разпореди:

— Искам да видя Любопитния шкаф веднага!

— Не съм сигурен, че я имаме. Кой е авторът?

— Моля, не ме занасяйте. Казвам се Прелест Дивна Добродуш и, както лесно можете да си представите, никак не нося на майтапи. Баща ми ме взе със себе си, когато вашите хора го повикаха тук преди около двадесет години, за да разгледа Шкафа. Тогава искахте да разберете как работят вратите. Все някой трябва да помни. Беше в една голяма стая. Много голяма стая. И имаше ужасно много чекмеджета. А най-любопитното беше, че…

Магьосникът внезапно вдигна ръце, сякаш да възпре думите й.

— Дали може да изчакате тук само за момент? — попита той.

Наложи се да чакат пет минути. От време на време измежду рафтовете с книги надникваше глава, увенчана с островърха шапка, и бързо се скриваше обратно, за да не бъде забелязана.

Прелест Дивна запали нова цигара. Влаго посочи една табела, на която пишеше: „В случай че пушите тук, благодарим ви, че се съгласявате да бъдете цапардосани по главата.“