Истински пари

— Всъщност имах предвид, че е възможно да накараш човек сам да си построи стойката и съвсем сам да си се върти на шиша.

— Не съм убеден, че ви разбирам, милорд.

Лорд Ветинари остави писалката си.

— Трябва да вземаш предвид психологията на индивида, Дръмнот. Всеки човек е един вид ключалка, за която трябва да се намери правилният ключ. Аз възлагам големи надежди на г-н Мустак в предстоящия сблъсък. Той все още не е изгубил криминалните си инстинкти.

— Откъде сте сигурен, милорд?

— Има множество дребни признаци, Дръмнот. Но, мисля, най-убедителният е, че той току-що си излезе от тук с молива ти.

Дните бяха изпълнени със заседания. Безкрайни заседания. При това ужасно скучни, което е една от причините хората изобщо да провеждат заседания. Скуката се понася по-лесно, когато е споделена.

На пощата вече не й предстоеше светло бъдеще. Тя беше достигнала светлото си бъдеще, което, веднъж настанило се в настоящето, започна да изисква персонал и графици за персонала, и надници, и пенсии, и поддръжка на сградата, и нощна смяна чистачи, и графици за събиране на пощата, и дисциплина, и инвестиции, и още, и още…

В момента Влаго се взираше неутешимо в писмото на някоя си мадам Естреза Партлей, представляваща Кампанията за равен ръст. Пощенската служба, очевидно, не беше наела достатъчно джуджета. Влаго беше изтъкнал, съвсем разумно според него, че една трета от целия персонал се състои от джуджета. Тя пък беше отговорила, че не в това е въпросът. Въпросът беше, че, понеже джуджетата имат ръст средно около две трети от човешкия, то Пощенската служба, като отговорна институция, трябва да назначи по едно и половина джудже на всеки назначен човек. Пощата трябва да подаде ръка на общността на джуджетата, настояваше мадам Партлей.

Влаго вдигна писмото с два пръста и го пусна на пода. По-добре да им подадем степенки, Мадам Партлей, или столчета.

Споменаваше се и нещо за изконни ценности. Той въздъхна. Ето че се беше стигнало и до тук. Той беше лицето на една отговорна институция и затова хората можеха да го обсипват с глупости като „изконни ценности“ безнаказано.

Влаго беше убеден, че някъде по света съществуват хора, които извличат тихо задоволство от продължителното преглеждане на колони с цифри. Той просто не беше сред тях. Бяха минали седмици, откакто беше скицирал марка за последен път! А вече дори не помнеше от кога не беше усещал онзи гъдел, онова особено жужене, онова чувство, че се носи над земята, което означаваше, че е на път да преметне някого, който е убеден, че е на път да преметне него.

Всичко беше станало толкова… почтено. И толкова задушаващо.

После се сети за сутрешните си перипетии и се усмихна. Вярно, че не беше минало съвсем гладко, но сред братството на съмнителните нощни катерачи сградата на пощата минаваше за едно от най-големите предизвикателства. А и накрая беше успял да се измъкне от ситуацията само с помощта на сладки приказки. Откъдето и да го погледнеш, беше си успех. Съвсем за кратко, между моментите на смъртен страх, той се беше почувствал отново жив, почувствал беше, че лети.

Тежки стъпки в коридора го известиха, че Гладис се задава с втория му чай за сутринта. Тя влезе с приведена глава, за да избегне таванския трегер, и с грацията на огромно туловище, снабдено със завидна координация, постави чинийката и чашата на бюрото му без да разлее и капка. След това каза:

— Каретата На Лорд Ветинари Чака Отвън, Сър.

Влаго беше убеден, че гласът й също е преминал в по-висок регистър напоследък.

— Но аз бях при него само преди час! Защо каретата му ще чака отвън?

— Чака Вас, Сър — Гладис направи реверанс, а реверанс направен от голем не е нещо, което може да мине незабелязано или нечуто.

Влаго погледна през прозореца си. Точно отвън беше паркирана черна карета. Кочияшът стоеше прав до нея и спокойно пушеше.

— И той ли е дошъл да ми каже, че имам среща с патриция?

— Кочияшът Казва, Че Е Получил Нареждане Да Чака — каза Гладис.

— Ха!

Гладис отново направи реверанс преди да излезе.

Когато вратата се затвори след нея, Влаго се съсредоточи върху очакващата го камара книжа. Най-отгоре се мъдреше сноп листи, озаглавен „Протокол от заседанието на пощенската подкомисия“. Ако се съдеше по обема на текста, трябва да са заседавали часове наред.

Той вдигна чашата си с чай. На нея пишеше: „Не е нужно да си луд, за да работиш тук но помага!“ Докато се взираше в надписа, той разсеяно взе черна писалка и сложи запетая между „тук“ и „но“. След това задраска удивителния знак. Влаго мразеше този удивителен знак, мразеше неговата маниакална, отчаяна жизнерадост. Той разбираше смисъла така: „Не ти трябва да си луд, за да работиш тук. Ние ще се погрижим да ти вземем акъла!“

Влаго се насили да чете протокола, но осъзна, че умът му прескача цели параграфи, явно в акт на самосъхранение.

После премина към седмичните доклади от Районните пощенски станции. След това пред него се простря масивния протокол на Комисията по медицина и работни злополуки.