Истински пари

— Ако бяхте приел въпроса ми не толкова буквално — отвърна Ветинари и изгледа Влаго особено, — щяхте да забележите един голям, кипящ от живот град, пълен с предприемчиви хора, които изграждат благополучието си с двете си ръце и усърден труд. Те проектират, строят, дялат, пекат, отливат, формоват, коват, а не на последно място и замислят необичайни и иновативни престъпления. Но както и да изкарват парите си, те всички предпочитат да си ги държат под дюшека. Вярват на дюшека си повече, отколкото вярват на банките. Това тяхно поведение води до там, че количеството монети в обръщение рязко е намаляло и точно затова вашите марки добиха ролята на де факто валута. Нашата сериозна банкова система е в пълен хаос. Всъщност, г-н Мустак, тя е едно посмешище.

— Ще стане още по-весело, ако сложите мен на чело — отбеляза Влаго.

Ветинари го удостои с мимолетна усмивка.

— Нима? Какво пък, смехът е полезен.

Кочияшът отвори вратата и те слязоха от каретата.

„Защо приличат на храмове?“, зачуди се Влаго, докато разглеждаше фасадата на Кралската банка на Анкх-Морпорк. Защо сградите на банките винаги напомнят храмове, макар че няколко основни религии а) канонично отричат дейността им и б) ползват услугите им?

Той, разбира се, беше виждал сградата и преди, но досега не се беше задълбочавал да я разглежда. Като за храм на парите, не беше зле. Явно архитектът поне е бил наясно как се проектират свестни колони, а също е имал усет кога е разумно да спре. С каменно изражение на лицето Влаго огледа фасадата за евентуални херувимчета, но откри само някаква одухотворена фреска над колоните, изобразяваща нещо алегорично с участието на девойки и урни. Влаго забеляза, че в повечето урни, както и по някои от девойките, гнездят птици. Един гълъб, приютен в нечия каменна пазва, му хвърли свиреп поглед.

Влаго беше минавал от тук много пъти, но банката никога не беше изглеждала особено активна. Зад нея беше сградата на Кралския монетен двор, който пък въобще не беше давал признаци на живот.

Едва ли някъде съществуваше по-грозна сграда, без да е била удостоена с някаква престижна архитектурна награда. Монетният двор представляваше отблъскващ блок от тухли и камък с множество миниатюрни зарешетени прозорци, разположени твърде високо по фасадата. Вратите пък бяха защитени с отвесно падащи решетки. Цялостната конструкция на сградата казваше на света като цяло: Даже Не Си Го И Помисляй.

И до този момент Влаго наистина не си го беше помислял. Това беше фабрика за пари. Такъв тип място, където, преди да те пуснат да си тръгнеш, те увесват с главата надолу над голямо ведро и те изтръскват. Имаха си охрана и тежки врати, и шипове.

И Ветинари искаше да го направи шеф на точно това място. Толкова примамливо предложение трябва да беше дебело подплатено с всякакви уловки.

— Интересно ми е, милорд — подхвана Влаго внимателно. — Какво се е случило с мъжа, заемал тази позиция преди?

— Предположих, че ще искате да знаете, затова проверих. Починал е на деветдесет години от сърдечен разрив.

Това не звучеше зле, но Влаго си знаеше, че не може да няма още нещо, затова продължи.

— Някой друг да е умирал напоследък?

— Сър Джошуа Охол, председателят на банката. Той е починал преди шест месеца, в собственото си легло, на възраст осемдесет години.

— Има някои доста неприятни начини, по които човек може да умре, без да мръдне от собственото си легло — изтъкна Влаго.

— Напълно съм съгласен — потвърди Ветинари. — В този случай обаче покойният се е намирал в обятията на млада дама на име Шуши, а малко преди това е бил погълнал обилна порция пикантни стриди. Колко точно неприятен би бил такъв край, предполагам не ни е писано да научим.

— Тя съпругата му ли е? Казахте, че е бил в собственото си легло…

— Разполагал е с апартамент в сградата на банката — поясни Лорд Ветинари. — Традиционен бонус, който явно му е бил много полезен, когато… — тук Ветинари направи микроскопична пауза — е работил до късно. Явно г-жа Охол не е присъствала в онзи момент.

— Щом той е бил „сър“, съпругата му не би ли трябвало да е „лейди“? — попита Влаго.

— На г-жа Охол категорично не й допада ролята на лейди — обясни патрицият. — И аз се съобразявам с желанията й.

— А той често ли е „работел“ до късно? — Влаго внимателно цитира събеседника си.

— С удивително за възрастта си постоянство, доколкото разбирам — отвърна Ветинари.

— Нима? Мисля, че си спомням некролога му, публикуван в Таймс. Но не помня да са споменавали такива подробности.

— Действително, накъде върви пресата днес.

Ветинари се обърна и огледа сградите.

— От двете, аз предпочитам откровеността на Монетния двор — заяви той. — Той открито се зъби на света. Вие какво мислите, г-н Мустак?

— Какво е онова овално нещо, което все се стърчи над покрива? — попита Влаго. — Заради него сградата прилича на касичка, в чийто отвор е заседнала монета.