Истински пари

И ето че с помощта на една изключително голяма памучна рокля големът беше добил достатъчно женственост, да задоволи изискванията на г-ца Макалариат. Странното беше, че Гладис някак беше почнала да проявява женственост. Не беше само роклята. Тя се застояваше повече около касиерките, които пък невъзмутимо я причисляваха към редиците си, въпреки че тя тежеше към половин тон. Дори й подаваха циркулиращите наоколо дамски списания, макар че беше трудно човек да си представи как съвети относно грижите за кожата през зимата биха били полезни на някой на възраст хиляда години с очи, искрящи като отвори към пещ. А ето че сега тя го беше попитала дали е в приличен вид. Как изобщо би могла да прецени какво е приличен вид?

Беше му донесла чаша чай и градското издание на Таймс, с мастило все още влажно от пресата. Тя сложи и двете на масата внимателно.

И… О, богове, бяха го изтипосали на първа страница. Съвсем истинското му лице! Той, Ветинари и разни знаменитости, събрани снощи в сградата на пощата, всички до един вдигнали поглед към новия полилей! Той беше успял да мръдне в последния момент, така че леко да замъгли образа, но така или иначе лицето на първа страница несъмнено беше лицето, което виждаше в огледалото, докато се бръснеше сутрин. От тук чак до Генуа имаше хора излъгани, измамени, заблудени или преметнати от съвсем същото лице. Единственото, което не беше правил, бе да пързаля хората, и то само защото така и не беше се научил как точно се прави.

Вярно че неговото лице беше един вид многофункционално и постоянно напомняше на хората за всевъзможни други лица, но беше наистина ужасно да се види увековечен така във вестник. Някои хора смятаха, че портретите могат да ти откраднат душата. Влаго повече се притесняваше за свободата си.

Влаго фон Мустак, стълб на обществото. Ха…

Нещо привлече погледа му към снимката. Кой беше този човек зад него? Изглежда се беше втренчил в нещо над рамото на Влаго. Пълно лице, малка брадичка, подобна на брадата на Ветинари, но, ако при патриция тази форма минаваше за „катинарче“, същият тип брада у другия мъж изглеждаше като резултат от бръснене на сляпо. Трябва да е бил някой от банката. Пред очите му бяха минали толкова много лица, толкова много ръце за стискане и, разбира се, всеки искаше да влезе в снимката. Мъжът, привлякъл вниманието на Влаго, изглеждаше хипнотизиран, но това се случваше често, когато хората попаднеха срещу светкавицата. Просто още един гост на още едно парти…

Единствената причина тази снимка да се озове на първа страница, беше нечие редакторско решение, че главният материал относно поредната фалирала банка и тълпата гневни клиенти, които се опитват да обесят банковия управител на улицата, не си струва да се илюстрира. Не можеше ли редакторът да пусне снимка на кръвожадната тълпата, както си е редно, и да разведри деня на читателите си? О, не, проклетата снимка на проклетия Влаго фон Мустак беше толкова по-важна!

А случеше ли се боговете да се заядат с някого, винаги можеше да се намери място за още един поразяващ гръм.

Малко по-надолу на първа страница Влаго видя заглавието Фалшификатор на марки ще увисне. Щяха да екзекутират Бухльо Дженкинс. И защо? За убийство? За банкови злоупотреби? Не, той просто беше нарисувал няколкостотин листа марки. При това беше свършил добра работа. Стражата никога нямаше да успее да събере доказателства срещу него, ако не бяха нахлули в дома му и не бяха открили десетина листа с марки от половин пени, окачени да съхнат.

И, разбира се, на Влаго му се беше наложило да свидетелства в съда. Това беше негов граждански дълг. Фалшифицирането на марки се считаше също толкова тежко престъпление, колкото фалшифицирането на монети и той нямаше как да се измъкне от това задължение. Все пак, той беше Пощенският началник, уважавана обществена фигура. Влаго щеше да се чувства малко по-добре, ако мъжът го беше заплюл или беше крещял проклятия в лицето му. Но той просто си беше седял там на подсъдимата скамейка, едно дребно човече с рядка брада и напълно безпомощен и объркан вид.

Беше фалшифицирал марки от половин пени, без майтап. Това можеше направо да ти скъса сърцето. Вярно, беше си поиграл и с някои по-скъпи, но що за човек би хвърлил толкова труд за марки от половин пени? Човек като Бухльо Дженкинс, очевидно, и ето че сега се намираше в една от килиите за осъдени на смърт и имаше два дни да размишлява върху жестоката природа на съдбата, преди да го изведат да потанцува на въздух.

Нищо ново, помисли си Влаго, и аз съм бил в същото положение. Пред очите ми падна мрак, а после се преродих в нов живот. Но никога не съм си представял, че да бъдеш уважаван гражданин може да е толкова лошо.

— Ъм… благодаря, Гладис — обърна се той към фигурата, която ненатрапчиво се извисяваше над него.

— Имате Насрочена Среща С Лорд Ветинари — оповести големът.

— Сигурен съм, че нямам.

— Отвън Чакат Двама Стражи, Които Са Сигурни, Че Имате, Г-н Мустак — избоботи Гладис.

А, помисли си Влаго. Една от онези срещи.