Истински пари

От време на време Влаго връщаше поглед върху чашата.

В единадесет часа и двадесет и девет минути алармата на настолния му часовник иззвъня. Влаго се изправи, прибра стола си плътно до бюрото, отиде до вратата, преброи до три, отвори я, каза „Здравей, Писанчо“, при което в стаята тихо се вмъкна древният пощенски котарак, после Влаго преброи до деветнадесет, докато чакаше котката да направи редовната си обиколка, каза „Довиждане, Писанчо“, когато котаракът се измъкна в коридора, затвори вратата и се върна на бюрото си.

Докато отново нагласяше алармата за следващия ден, Влаго размишляваше: току-що отвори вратата на престарял котарак, който просто вече не помни, че е възможно да се заобикалят изпречилите се на пътя му предмети. Правиш го всеки ден. Нищо нередно ли не откриваш в това? Е, вярно, тъжно е да го гледаш как стои часове наред, забил глава о някой стол, докато някой се сети да го премести, но ето че сега ти си човекът, който си прекъсва работата, за да му мести столовете. Ето до какво води честният труд.

Да, но пък безчестният труд ме докара до бесилото! — възрази си той остро.

Е, и? Обесването трае само няколко минути. Пенсионната комисия заседава безкрайно! Всичко е толкова скучно! Ти си пленник, окован в златисти вериги!

Докато размишляваше, Влаго се озова близо до прозореца. Кочияшът ядеше бисквита. Когато улови погледа на Влаго, му помаха дружески.

Влаго едва не подскочи на място. Той припряно седна на бюрото си и петнадесет минути преподписва заявки — формуляр ФГ/2 — без да вдигне глава. После излезе в коридора, който в далечния си край се отваряше към Главната зала, и погледна надолу.

Влаго беше обещал да върне двата големите полилея и ето че сега те висяха на място и хвърляха отблясъци като частни съзвездия. Големият лъскав плот също блестеше, идеално полиран. Навсякъде се носеше тихото жужене обичайно придружаващо целенасочената и високо ефективна дейност.

Той беше успял. Всичко се беше наредило чудесно. Пощата се беше възродила. И в това вече нямаше нищо забавно.

Той слезе долу и мина през сортировъчните помещения, после отскочи до съблекалнята на пощальоните, за да си побъбри с тях и да изпие чаша чай, подобен на катран. Помота се из каретния двор, като успешно се пречкаше на хора, които се опитваха да си вършат работата. Накрая се затътри обратно в офиса си, съкрушен от абсолютното еднообразие.

Хвърли поглед през прозореца, без да се оглежда за нещо конкретно. Кочияшът си ядеше обяда! Проклетия си обяд! Беше извадил на паважа малко сгъваемо столче, а храната му беше поставена пред него на малка сгъваема масичка! Обядът се състоеше се от голям пай със свинско и бутилка бира! Масичката му дори беше застлана с бяла покривка!

Влаго се втурна надолу по главните стълби като вбесен танцьор на степ и изфуча през голямата входна врата. Само в един миг, докато той търчеше към каретата, храната, масичката, покривката и столчето изчезнаха в някакво невидимо отделение на каретата, а мъжът вече го очакваше прав до отворената врата.

— Вижте, за какво е всичко това? — от бързане Влаго беше останал без дъх. — Нямам цял…

— А, г-н Мустак — чу се гласът на лорд Ветинари от вътре. — Моля, качете се. Благодаря, Хаузман, г-жа Охол ни очаква. Побързайте, г-н Мустак, няма да ви изям. Току що се заситих със съвсем приличен сандвич със сирене.

„Какво толкова може да се случи, ако само проверя за какво става дума?“ Това е фраза, причинила неизброими трагедии през вековете. По-пагубна е дори от: „Нищо няма да ми стане, ако взема само едно“ и „Няма проблем, стига да го правиш изправен“.

Влаго пристъпи в сенчестия търбух на каретата. Зад него вратата щракна и той се извърна рязко.

— О, моля ви — обади се Ветинари. — Само е затворена, не е заключена, г-н Мустак. Стегнете се!

До патриция чинно седеше Дръмнот и крепеше на коленете си голяма кожена чанта.

— Какво искате? — попита Влаго.

Лорд Ветинари повдигна вежда.

— Аз? Нищичко. Вие какво искате?

— Моля?

— Вие се качихте в моята карета, г-н Мустак.

— Защото ми казаха, че чака отвън!

— А, ако ви бяха казали, че е черна, щяхте ли да се почувствате длъжен да направите нещо по въпроса? Винаги можете да слезете, г-н Мустак.

— Ама вие бяхте паркирал тук цяла сутрин!

— Улицата не е частна собственост, сър — отсече лорд Ветинари. — А сега, моля седнете. Добре.

Каретата се понесе напред.

— Вие сте неспокоен, г-н Мустак — започна Патрицият. — Умишлено пренебрегвате своята безопасност. Изглежда ежедневието ви е станало безинтересно, не е ли така?

Влаго не отговори.

— Нека да си поговорим за ангели — обади се пак Ветинари.

— А, това го знам — прекъсна го Влаго хапливо. — Това вече съм го чувал. Така ме пипнахте, точно след като бях обесен…

Веждата на Ветинари отново се стрелна нагоре.

— Почти обесен, вярвам ще се съгласите. Увиснал на косъм, така да се каже.