Истински пари

— И срещата е насрочена точно за настоящия момент, несъмнено?

— Да, Г-н Мустак.

Влаго грабна панталона си и някакви останки от доброто му възпитание го накараха да се поколебае. Той погледна планината от син памучен плат пред себе си.

— Ако обичаш? — каза й той.

Гладис се обърна с гръб към него.

Тя е просто половин тон глина, мислеше Влаго мрачно, докато навличаше дрехите си. Явно лудостта е заразна.

Той приключи с тоалета си, слезе с бърза стъпка по задните стълби и се озова в каретния двор, който за малко не се беше превърнал в негово предпоследно лобно място. Редовният рейс за Куирм тъкмо потегляше. Той скочи на капрата до кочияша, кимна му и се понесе в пълен блясък по разклонението на Широката улица, обикалящо двореца обратно на въртенето, докато стигна главния вход, където скочи от каретата.

Би било чудесно, размишляваше Влаго докато изкачваше стълбите, ако негова светлост би могъл да възприеме идеята, че насрочването на срещи не е едноличен акт. Но пък той беше тиранин. Трябваше да се забавлява все някак.

Дръмнот, секретарят на патриция, го очакваше пред вратата на Продълговатия офис и веднага го въведе и настани в стола срещу бюрото на негова светлост.

Лорд Ветинари продължи да пише нещо съсредоточено още девет секунди преди да вдигне поглед от книжата пред себе си.

— А, г-н Мустак. Не сте с обичайния си златен костюм?

— Дадох го на химическо, сър.

— Вярвам, денят ви е успешен? Поне досега?

Влаго хвърли поглед наоколо, докато прехвърляше на ум някои от последните дребни проблеми в пощенската служба. С изключение на Дръмнот, който стоеше до господаря си и излъчваше почтителна бдителност, бяха съвсем сами.

— Вижте, мога да обясня — подхвана Влаго.

Лорд Ветинари повдигна една вежда със същото внимание, с което човек, открил половин гъсеница в салатата си, повдига останалата маруля.

— Моля ви, непременно — каза той и се облегна назад.

— Малко се увлякохме — каза Влаго. — Оказахме се твърде изобретателни. Насърчихме хората да отглеждат мангусти в пощенските си кутии, за да ни отърват от змиите…

Лорд Ветинари не коментира.

— Ъм… които, в интерес на истината, ние самите бяхме пуснали в пощенските кутии, за да намалят броя на жабите…

Лорд Ветинари повтори коментара си.

— Ъм… пък, което си е вярно, служителите ни сами бяха натикали жабите в кутиите, за да се справят с охлювите…

Лорд Ветинари остана безмълвен.

— Ъм… за да сме справедливи обаче, охлювите поне се бяха промъкнали в пощенските кутии по собствена воля, понеже ядяха лепилото на марките — Влаго ясно осъзнаваше, че е почнал да бръщолеви безсмислици.

— Е, поне са ви спестили усилието да ги пускате в кутиите лично — обобщи Лорд Ветинари жизнерадостно. — Както сам отбелязахте, това явно е бил случай, при който хладната логика е трябвало да отстъпи място на здравия разум, обичайно присъщ на, да речем, редовите пилета. Но не това е причината да ви поканя тук днес.

— Ако е заради марките с лепило с вкус на зеле… — подхвана пак Влаго.

Ветинари махна с ръка.

— Забавен инцидент, който, струва ми се, не отне ничий живот.

— Ъм, второто издание на марката от петдесет пенса? — предположи Влаго.

— Тази, която придоби популярното название „Любовниците“? Действително, Лигата на благоприличието направи официално възражение, но…

— Художникът ни не е осъзнавал какво рисува! Той не разбира много от земеделие! Сметнал е, че младата двойка сее семена!

— Ахм — отбеляза Ветинари. — Доколкото разбирам обаче оскърбителният акт може да се забележи в подробности само под значително увеличение, така че оскърблението, ако то действително се явява такова, изцяло зависи от решението на оскърбените лица да поставят марката под лупа.

И той разтегна устни в една от своите умерено заплашителни усмивки.

— Разбирам обаче че ограниченият брой марки от този вид, намиращи се в обръщение сред колекционерите, са прикрепени от външната страна на обикновен кафяв плик1.

Патрицият се взря в безизразното лице на Влаго и въздъхна.

— Кажете, г-н Мустак, как би ви харесало да изкарате малко истински пари?

Влаго обмисли въпроса за момент и внимателно формулира насрещен въпрос.

— Какво ще се случи с мен, ако се съглася?

— Ще се окажете в началото на нова кариера, изпълнена с предизвикателства и приключения, г-н Мустак.

Влаго се размърда неспокойно на мястото си. Нямаше нужда да се оглежда, за да предположи, че внезапно някой се е появил на пост до вратата. Някой със здрава, но не очебийно набита фигура, в евтин тъмен костюм и напълно лишен от чувство за хумор.

— И, напълно хипотетично, какво ще се случи, ако ви откажа?

— Можете да си излезете през онази врата ето там и въпросът повече няма да бъде повдиган.

Това беше друга врата. Не тази, през която Влаго беше въведен.

— Онази врата там — посочи я той, като се изправи.

— Точно така, г-н Мустак.

Влаго се обърна към Дръмнот.

— Ще ми услужите ли с молива си, г-н Дръмнот? Благодаря ви.

Той отиде до вратата и я отвори. После сви длан на фуния пред ухото си театрално и пусна молива.

— Да видим колко е дълбо…