Истински пари

— Не, говоря сериозно. Трябва да разчистим тук, преди да можем да разчистим икономиката — каза Влаго и усети как мозъкът му съблазнително минава на по-висока скорост. — Възнамерявам да изхвърля всичко, от което не се нуждаем. Например, в трезора имаме една камара ненужен метал. От там ще почнем.

Захариса се намръщи.

— За златото ли говорите?

Това пък откъде му беше хрумнало. Е, сега вече не можеше да отстъпи или тя щеше да го изяде с парцалите. Трябваше да се държи мъжки! Пък и му харесваше да я види онемяла.

— Да — потвърди той.

— Не говорите сериозно!

Бележникът хлопна, рязко отворен, и езикът на Влаго се втурна в галоп. Той изобщо не успя да го спре. Нямаше да е лошо, ако езикът му беше обсъдил нещата с него преди да се развърже. Вместо това, той пое контрола над речта от мозъка и занарежда:

— Напълно сериозно! Ще препоръчам на лорд Ветинари да продадем всичкото си злато на джуджетата. На нас не ни е нужно. То е просто стока, нищо повече.

— Но какво струва повече от златото?

— На практика всичко. Вие например. Златото е тежко. Вашето тегло в злато няма да е кой знае колко обемна купчинка. Нима вие не струвате повече?

За искрено удоволствие на Влаго тя изглеждаше стъписана за момент.

— Е, ами, така да се каже…

— Това е единственият начин, по който си струва да се каже — заяви Влаго твърдо. — Светът е пълен с неща, по-ценни от злато.

— Не ми се вярва!

— Ако корабът ви се разбие на безлюден остров какво ще предпочетете да имате — торба картофи или торба злато?

— Но Анкх-Морпорк не е безлюден остров!

— Което доказва, че златото е ценно, само защото всички сме решили че е, нали така? Това е просто споделена фантазия. Но картофът си остава картоф винаги и навсякъде. Добавяте му щипка сол и бучка масло и получавате ястие, където и да се намирате. Ако заровите злато в земята, единственото което ще се случи е, че до края на живота си ще се опасявате от крадци. Ако заровите картоф, когато му дойде времето, може да имате хиляда процента възвращаемост.

— Мога ли поне да се надявам, че не се каните да въведете картофен стандарт? — попита Захариса остро.

Влаго се усмихна.

— Не, нищо такова. Но след няколко дни ще раздавам пари. Те не обичат да стоят и да бездействат. Обичат да са в движение и да си намират нови приятели.

Онази част от мозъка на Влаго, която се опитваше да следи какво плещи устата, помисли: Трябваше да си водя бележки, не съм сигурен, че по-късно ще си спомням всичко това. Но всички разговори проведени през последните няколко дни пулсираха в главата му и почваха да звучат като някаква мелодия. Още не беше събрал всички ноти, но можеше да изтананика отделни части. Сега оставаше само да се слуша достатъчно дълго, за да разбере какво всъщност казва.

— Като казвате, че ще ги раздавате, имате предвид… — попита пак Захариса.

— Връчвам. Подарявам. Сериозно.

— Как? Защо?

— Всичко с времето си!

— Вие ми се надсмивате, Влаго!

Не, просто физиономията ми замръзна, защото току-що се чух какво говоря, помисли Влаго. Идея нямам откъде се взе това или откъде се пръкнаха тези мисли. Става въпрос за…

— Става въпрос за безлюдните острови — каза той накрая. — И за това, че този град не е един от тях.

— И това е всичко?

Влаго потри чело.

— Г-це Крипслок, г-це Крипслок… единствената ми задача, когато се събудих тази сутрин, беше да придвижа камарата книжа на бюрото си в пощата и евентуално да се погрижа за проблема със Специалния тираж на Специалната зелево зелена марка от 25 пенса. Нали се сещате, онази дето ако я посадиш, ще порасне истинска зелка. Как очаквате да съставя нова фискална политика още преди следобедния чай?

— Добре, но…

— Ще трябва да поработя поне до закуска утре сутрин.

Той видя, че тя си записа последните му думи. После прибра бележника в чантата си.

— Това изглежда ще е много забавно — каза тя, а Влаго си помисли: не й се доверявай, дори когато си е прибрала бележника. Паметта й е отлична.

— Не, аз наистина вярвам, че това е отлична възможност да направя нещо важно за града, който се превърна в мой втори дом — каза Влаго с искрения си глас.

— Това е искреният ви глас — отбеляза тя.

— Да, защото съм напълно искрен — увери я той.

— Впрочем, след като сам подехте темата, какво все пак сте правил, преди добрите хора от Анкх-Морпорк да ви посрещнат с отворени шепи?

— Оцелявах — отвърна Влаго. — В Юбервалд старата империя се разпадаше. Правителството често се сменяше по два пъти до обед. Аз се хващах на всяка работа, която можеше да ми осигури прехраната. Между другото, мисля, че искахте да кажете „с отворени обятия“ — добави той.

— А когато пристигнахте тук, впечатлихте боговете дотам, че да ви разкрият местоположението на цяло богатство, с което да възстановите сградата на нашата поща.

— Не считам че имам някаква заслуга за това — каза Влаго и се постара да изглежда смирен.

— Ааа-хаа. И пратеното от боговете злато се състоеше изцяло от съвременни валути на различни градове в Равнините…