Истински пари

— Знаете ли, самият аз съм прекарал безброй безсънни нощи без да мога да го проумея. Накрая достигнах до извода, че боговете в своята мъдрост, са решили, че дарът им трябва да е напълно конвертируем, за да може да се използва незабавно.

Мога да продължа в тоя дух, колкото е нужно, помисли си Влаго, вие просто се опитвате да играете покер без карти. Можете да ме подозирате колкото си искате, но аз върнах парите! Добре, вярно, поначало ги откраднах, но ги върнах и това е все нещо, нали? Сметките ми са чисти, ясно? Или поне приемливо разчистени.

Една врата се отвори бавно и млада, явно притеснена жена влезе с поднос студено пилешко. Г-н Каприз засия, когато тя остави храната пред него.

— О, простете, да ви предложим ли кафе или нещо друго? — попита Влаго, докато момичето се отдалечаваше.

Захариса се изправи.

— Благодаря, не. Времето ми е ограничено, г-н Мустак. Сигурна съм, че скоро пак ще си говорим.

— Несъмнено, г-це Крипслок — съгласи се Влаго.

Тя пристъпи към него и сниши глас.

— Познавате ли това момиче?

— Не, почти никого не познавам тук все още.

— Значи няма как да знаете дали може да й се има доверие?

— Доверие?

Захариса въздъхна.

— Много нетипично за вас, Влаго. Тя току-що поднесе храна на най-ценното куче на света. Куче, което някои хора желаят да видят мъртво.

— Защо не… — започна Влаго.

После и двамата се извърнаха към Г-н Каприз, който вече енергично ближеше дъното на празната купа с доволни мляскащи звуци и постепенно я избутваше по дължината на масата.

— Ъъ… нали ще се оправите сама на излизане? — каза Влаго и се втурна след плъзгащата се купа.

— Ако имате съмнения, пъхнете пръст в гърлото му! — посъветва го Захариса на излизане и на Влаго се стори, че ситуацията искрено я забавлява.

Той грабна кучето и изхвърча през вратата в далечния край на залата, от която беше излязло момичето. Тя водеше към тесен, неприветлив коридор. В далечния му край се виждаше зелена врата, иззад която се чуваха гласове.

Влаго се втурна през зелената врата.

В малката подредена кухня отвъд вратата го посрещна жив портрет. Младата дама се беше облегнала на една маса, а едър брадат мъж, облечен в бяло, беше вдигнал голям кухненски нож. И двамата изглеждаха шокирани.

— Какво става тук? — извика Влаго.

— Ъм, ами… вие току-що нахлухте в стаята и се разкрещяхте? — каза момичето. — Проблем ли има? Винаги нося ордьовъра на Г-н Каприз по това време.

— А аз му приготвям антрето — каза мъжът и смъкна ножа към поднос с карантия. — Пилешки шийки, пълнени с петльови гребени, а за десерт дъвчащ карамелен пудинг. И изобщо, кой пита?

— Аз съм… Аз съм неговият собственик — отвърна Влаго възможно най-надуто.

Готвачът свали бялата си шапка.

— Извинете, сър. Вярно че сте вие. Златен костюм и всичко. Това е Пеги, дъщеря ми. Аз съм Еймсбъри, сър.

Влаго беше успял да се овладее донякъде.

— Моля да ме извините — каза той. — Притеснявам се, че някой може да се опита да отрови Г-н Каприз…

— И ние точно за това си говорехме — каза Еймсбъри. — Мислех си, че… Я чакайте, да не се съмнявате в мен?

— Не, не, разбира се, че не! — увери Влаго мъжа, който все още държеше големия нож.

— А, ами, добре — отвърна Еймсбъри успокоен. — Вие сте нов тук, сър, няма как да знаете. Онзи Козмо веднъж ритна Г-н Каприз!

— Той би отровил всеки без да му мигне окото — обади се Пеги.

— Но аз ходя до пазара всеки ден, сър, и лично подбирам храната на кутрето. И я съхранявам в хладилното помещение долу, за което само аз имам ключ.

Влаго се отпусна.

— А дали не може да забъркате някой омлет за мен? — попита той.

Готвачът внезапно бе обзет от паника.

— Това значи яйца, нали така? — попита той нервно. — Аз си нямам твърде вземане-даване с тях, сър. Малкият яде по едно сурово яйце със своя стек тартар в петък и г-жа Охол изпиваше по две сурови яйца със своя джин и портокалов сок сутрин и туй е всичко, което ми се е случвало да правя с яйца. Обаче в момента мариновам една свинска глава, ако ви интересува. Имам език, сърца, костен мозък, агнешки главички, гуши, пръжки, фенери, дроб, бъбреци…

Като момче, това съставляваше основната част от храната в дома на Влаго. Точно такава храна трябва да се поднася на децата, ако целта е да се развие умението им да лъжат безсрамно, да се прикриват и да се сдобият с крайно ловки пръсти. Влаго, например, криеше тези странни лигави парчета месо под зеленчуците си. Така в един случай беше успял да постигне картоф, висок две педи.

Влаго беше осенен от прозрение.

— А често ли приготвяхте храната на г-жа Охол? — попита той.

— Не, сър. Та живееше на джин, зеленчукова супа, сутрешния си тоник и…

— Джин — довърши Пеги.

— Значи вие сте всъщност кучешки готвач?

— Кулинар, ако не възразявате, сър. Може би сте чел книгата ми? „Да готвиш с мозък“? — попита Еймсбъри без особена надежда, и беше прав да не се надява.

— Необичайна професия сте си избрал — отбеляза Влаго.

— Да, сър, така имам възможност… по-безопасно е… ами, истината е, че съм алергичен, сър — въздъхна готвачът. — Покажи му, Пеги.

Момичето кимна и измъкна протрита карта от джоба си.