Истински пари

— Моля, не произнасяйте тази дума, сър — каза тя и вдигна картата.

Влаго втренчи поглед в нея.

— Няма как да се избегне такова нещо в готварския занаят — обясни Еймсбъри печално.

Сега не му беше времето, моментът изобщо не беше подходящ. Но що за измамник ще си, ако не са ти интересни хората?

— Алергичен сте към ч… това нещо? — попита Влаго, като се поправи съвсем навреме.

— Не, сър. Само към думата, сър. Мога да го готвя, мога дори да го ям, но ако някой произнесе думата, ами…

Влаго погледна пак картата и поклати глава разбиращо.

— Затова се наложи да се откажа от работа в ресторанти, сър.

— Да, разбирам. А как ви се отразява думата… „сън“?

— Да, сър, разбирам накъде биете. Вече сме пробвали всичко — „почесън“, „на сън“, „честен“… нямат никакъв ефект върху мен.

— Значи само чесън… О, съжалявам…

Еймсбъри замръзна с отнесен израз на лицето.

— Богове, съжалявам, честно, не исках… — подхвана Влаго.

— Знам — каза Пеги примирено. — Думата просто намира начин да ви се изплъзне, нали? Ще остане така петнадесет секунди. После ще хвърли ножа право пред себе си, а после ще говори чист куирмски около четири секунди и ще се оправи. Вземете — тя подаде на Влаго купа, съдържаща голяма кафява бучка. — Излезте обратно в коридора с дъвчащия карамелен пудинг, а аз ще се скрия в килера. Свикнала съм. След това ще ви направя омлет.

Тя избута Влаго през вратата и я затвори зад него.

Той остави купата на земята, което незабавно и изцяло ангажира вниманието на Г-н Каприз. Гледката на куче, което се опитва да отхапе парче карамел, вероятно е любимото забавление на боговете. Смесеното родословие на Г-н Каприз му беше осигурило завидно ловки челюсти. Той се премяташе по пода във възторг и правеше физиономии напомнящи гумен водоливник, пуснат в перална машина. След няколко секунди Влаго долови отчетливото дрънване на нож, забит в дърво, последвано от няколко извикани фрази: „Nom d’une bouilloire! Pourquoi est-ce que je suis hardiment ri sous cape a part les dieux?“

На двойната врата се почука и Непреклон влезе почти веднага. Той носеше голяма кръгла кутия.

— Апартаментът ви е готов, магистър — обяви той. — Т.е. апартаментът на Г-н Каприз е готов.

— Апартамент.

— О, да. Председателят има апартамент тук.

— А, онзи апартамент. За да държи бизнеса под око, а?

— Именно. Г-н Въртел любезно ми предостави копие от последната воля на госпожата. Председателят трябва да спи в сградата на банката всяка нощ…

— Но аз си имам чудесно жилище в…

— Ахм. Такива са Условията, сър — настоя Непреклон и добави щедро: — Естествено, вие можете да спите в леглото. Г-н Каприз спи в своя панер. Всъщност, той е роден в същия този панер.

— Трябва да оставам заключен тук всяка нощ?

Когато Влаго видя апартамента, задължението да си прекарва времето там му се стори далеч по-приемливо. Наложи се да мине през четири врати преди да намери леглото. Имаше трапезария, гардеробиерна, баня, отделен клозет с течаща вода, допълнителна спалня, преход към офиса, предназначен за приемане на посетители и по-малък частен кабинет. В голямата спалня се мъдреше огромно дъбово легло с колони в четирите ъгъла и надвиснали дамаски, в което Влаго се влюби незабавно. Веднага го изпробва и то беше толкова меко, сякаш лежеше в огромна топла локва…

Той се изправи рязко:

— Да не би г-жа Охол… — усети как у него се надига паника.

— Тя почина седнала до бюрото си, магистър — успокои го Непреклон, като развързваше вървите на голямата кръгла кутия. — Наредих да подменят стола. Между другото, погребението е утре. В Малките богове по обед. По желание на семейството ще присъстват само роднини.

— Малките богове? Това не е ли твърде скромно като за семейство Охол?

— Доколкото знам, доста предци на г-жа Охол са били погребани там. Преди време тя ми беше доверила, че ще бъде проклета ако си остане Охол и във Вечността — прошумоля хартия и Непреклон добави: — Шапката ви, сър.

— Каква шапка?

— На Магистъра на Кралския монетен двор — Непреклон я вдигна.

Беше черна копринена шапка. Някога ще да е била лъскава. Сега беше предимно протрита. Дори някои просяци носеха по-хубави шапки. А можеше формата й да напомня голяма купчина долари или да е във вид на корона; можеше да е инкрустирана с дребни скъпоценни камъни, които да формират сцени, представящи развитието на злоупотребата през вековете или еволюцията на валутата от малки бели мидички, през крави чак до златото. Можеше да е някак свързана с магията на парите. Можеше да е прилична шапка.

Черно бомбе. Никакъв стил. Съвсем никакъв стил.

— Г-н Непреклон, бихте ли пратили някого до пощата, за да каже да донесат нещата ми от там? — попита Влаго докато мрачно разглеждаше злополучната шапка.

— Разбира се, магистър.

— Можете да ме наричате „г-н Мустак“.

— Да, сър, разбира се.

Влаго седна до огромното бюро и нежно прокара ръце по износената зелена кожа.

Ветинари, проклет да е, беше прав. Пощенската служба го беше направила твърде предпазлив и отбранителен. Липсваха му предизвикателствата, липсваше му забавлението.