Истински пари

Влаго мина през отворената порта, но при самата сграда стражите го спряха. Той добре познаваше тия момци. Преди да ги вземат на служба, вероятно ги подлагаха на изпит. Поставяха им въпроса: „Как се казваш?“ и, ако успееха да объркат отговора, ги назначаваха. Сигурно имаше тролове по-интелигентни от тях. Но едно не можеше да им се отрече — човек не можеше да ги заблуди и не можеше да ги убеди да се отклонят от задълженията си. Те имаха списък с хора, които можеха да влизат свободно и списък с хора, които трябваше да имат уредена среща, за да влязат. Ако човек не присъстваше в някой от двата списъка, той просто не влизаше.

Все пак капитанът им, достатъчно интелигентен, за да чете печатни букви, разпозна титлите Пощенски началник и Председател на Кралската банка и прати един от момците да занесе надраскана бележка на Дръмнот. За искрена изненада на Влаго, само десет минути по-късно той беше въведен в Продълговатия офис.

Местата около голямата заседателна зала в единия край на помещението бяха изцяло заети. Влаго разпозна няколко водачи на Гилдии, но имаше и доста обикновени на вид граждани, работници, хора, които не ги свърта на закрито. По масата бяха разпънати карти на гада. Явно Влаго беше прекъснал нещо. По-точно Ветинари го беше прекъснал заради него.

Лорд Ветинари се изправи веднага щом Влаго влезе и му помаха да се приближи.

— Моля, извинете ме, дами и господа, налага се да поговоря с пощенския началник. Дръмнот, погрижи се всички отново да прегледат сметките, моля. Г-н Мустак, насам ако обичате.

На Влаго се стори че дочува приглушен смях зад себе си, докато двамата преминавах в помещение, което първо му заприлича на коридор с висок таван, но се оказа, че е нещо като дълга изложбена зала. Ветинари затвори вратата след тях. Щракването отекна в ушите на Влаго. Гневът му започна да се изпарява и беше заменен от истинско смразяващо усещане. Все пак Ветинари беше тиранин. Ако никой повече не чуеше нищо за Влаго фон Мустак, това щеше само да затвърди репутацията на негова светлост.

— Пуснете Г-н Каприз долу — каза Ветинари. — Ще му се отрази добре да потича малко.

Влаго остави кучето на земята и се почувства сякаш е оставил щит. Едва сега успя да разгледа по-добре предметите, изложени в залата.

Това което му беше заприличало на изсечени от камък бюстове бяха всъщност восъчни лица. И Влаго беше съвсем наясно кога и как са били направени.

Това бяха смъртни маски.

— Моите предшественици — обясни Ветинари, като пристъпваше бавно покрай тях. — Колекцията, разбира се не е пълна. В някои случаи не са успявали да открият главата, а в други тя е била в доста непрегледен вид.

Последва тишина. Като последен глупак Влаго я наруши.

— Сигурно ви е неловко да се взират във вас всеки ден, сякаш ви съдят — измънка той.

— Така ли мислите? Не, по-скоро аз съдя тях. Повечето са били противни хора — алчни, суетни и некадърни. Лукавството може да замества мисленето само до определен момент и после човек умира. При смъртта си почти всички са били богати, преситени и проядени от страхове. Хората са страдали повече заради разходите по погребението им, отколкото за смъртта им. Но сега градът функционира, г-н Мустак. Той прогресира. Което нямаше да е възможно, ако владетелят му беше човек, който си запълва времето като убива мили старици, разбирате ли?

— Не съм казал…

— Знам точно какво не сте казал. Вие съвсем отчетливо се въздържахте да не го кажете — Ветинари повдигна вежда. — Изключително съм ядосан, г-н Мустак.

— Да, но именно аз се оказах насаден насред цялата тая каша!

— Но не по моя вина — отвърна Ветинари. — Уверявам ви, че ако, както се изразихте в своя неправилно насочен, пресилен патос, именно аз ви бях „насадил в тази каша“, щях да се уверя, че отлично разбирате условията на „насаждането“ и да се погрижа да сте незавидно добре запознат с „кашата“.

— Разбирате какво имам предвид!

— О, хайде де, това думи на истинския Влаго фон Мустак ли са или на човека, който няма търпение да си получи златистата верига? Топси Охол знаеше, че не й остава много и затова е решила да промени завещанието си. За което я приветствам. Персоналът на банката ще ви приеме много по-безболезнено. Пък и тя ви направи голяма услуга.

— Услуга? Тази сутрин стреляха по мен!

— Просто от Гилдията на убийците са ви пратили известие, за да знаете, че ви държат под око.

— Но изстрелите бяха два!

— Вероятно, за да подчертаят смисъла на посланието — каза Ветинари и приседна на стол, тапициран с плюш.

— Ама банкерството се предполага да е скучна работа! Цифри, сметки — слежба до живот!

— До живот да, но непременно до старини — Ветинари очевидно се забавляваше.

— Не можете ли да направите нещо?

— Относно Козмо Охол? На какво основание? Не мога да го арестувам, задето е предложил да купи едно куче.

— Но цялото семейство е… Това пък откъде го знаете? Не съм го споменавал!

Ветинари махна с ръка пренебрежително.