Истински пари

— Ако познаваш човека, знаеш какво да очакваш. А аз познавам Козмо. В такава ситуация той не би прибегнал до насилие, ако може да си послужи с пари. Когато реши, може да е доста цивилизован.

— Но той не е сам. Цялото му семейство са една отровна пасмина.

— Нямам какво да кажа по въпроса. Но пък Топси ви е помогнала в това отношение. Гилдията на убийците няма да приеме втори договор за вашето елиминиране. Това ще доведе до конфликт на интереси. Предполагам, че на теория биха могли да приемат договор за премахване на председателя, но се съмнявам, че ще го направят.

Елиминиране на джобно кученце. Това едва ли щеше да изглежда особено внушително в нечие резюме.

— Не съм се пазарил да се занимавам са такова нещо!

— Не, г-н Мустак, не сте, защото трябваше да сте мъртъв — сопна му се Ветинари с глас, леден и смъртоносен като остра ледена висулка. — Трябваше да бъдете провесен за врата до настъпване на смъртта ви за престъпления срещу града, срещу общественото благо, срещу човешкото доверие. И бяхте върнат към живот, защото градът се нуждаеше от вас. Всичко е заради града, г-н Мустак. Всичко винаги се свежда до нуждите на града. На вас, разбира се, ви е известно, че аз имам планове?

— Да, четох в Таймс. Подемът. Искате да построите пътища, улици и канавки под града. Сдобил сте се с една от ония машини на джуджетата, наречени Апарати. А освен това джуджетата умеят да строят сухи подземни тунели. И Гилдията на занаятчиите е много развълнувана от целия проект.

— От вашия въздържан тон разбирам, че не споделяте тяхното вълнение?

Влаго сви рамене. Машинариите не го вълнуваха.

— Честно казано, все ми е едно.

— Странно — каза Ветинари, явно учуден. — Е, предполагам поне можете да се досетите какво ще ни е нужно в особено големи количества, за да реализираме този проект.

— Лопати?

— Финанси, г-н Мустак. Което нямаше да е проблем, ако имахме адекватна банкова система, в крак с изискванията на настоящето. Аз дълбоко вярвам във вашата способност да… поразмърдате нещата.

Влаго направи един последен опит да протестира.

— Нужен съм в пощата…

— В момента никой там не се нуждае от вас, което искрено ви дразни — възрази Ветинари. — Не ви бива да се занимавате с монотонна работа. Затова лично ви давам отпуск от позицията ви в пощата. Г-н Грош отлично се справя като ваш заместник и, макар да му липсва вашият… замах да речем, сигурен съм, че ще съумее да продължи работата ви.

Патрицият се изправи, за да покаже, че аудиенцията е приключила.

— Градът кърви, г-н Мустак и вие сте тапата, от която той се нуждае. Вървете и изкарвайте пари. Развържете богатството на Анкх-Морпорк. Г-жа Охол ви повери банката. Управлявайте я мъдро.

— Банката всъщност е на кучето, както знаете.

— И по муцунката му личи, че то също ви има пълно доверие — каза Ветинари като насочваше Влаго към вратата. — Не ми позволявайте да ви задържам, г-н Мустак. И помнете: градът е най-важен.

Когато Влаго стигна банката, тъкмо се провеждаше поредно протестно шествие. Напоследък те доста бяха зачестили. Странна работа, изглежда все повече хора имаха желание да живеят под деспотичното управление на тираничния Лорд Ветинари. Те прииждаха масово в този град, чиито улици явно бяха постлани със злато.

Златни улици нямаше, но прииждащите маси определено влияеха на града. Като за начало, надниците падаха.

Това конкретно шествие беше срещу наемането на големи, които вършеха най-мръсната работа без да се оплакват, без да почиват и бяха толкова честни, че дори си плащаха данъците. Но не бяха хора и имаха светещи червени очи и обществеността беше много чувствителна на тая тема.

Г-н Непреклон трябва да го беше чакал, скрит зад някоя колона. В момента в който Влаго пристъпи през вратите на банката с Г-н Каприз щастливо сгушен под мишницата му, главният касиер вече беше до него.

— Персоналът е крайно загрижен, сър — започна той, като насочваше Влаго към стълбите. — Позволих си да им съобщя от ваше име, че ще направите обръщение по-късно днес.

Влаго не пропусна угрижените погледи. А сега, когато гледаше с очите на почти собственик, забеляза и други неща. Вярно че банката беше построена с най-висококачествени материали, но върху тях вече личаха белези от износване и занемаряване. Приличаше на твърде голямата къща на нещастна стара вдовица, която просто вече не забелязва натрупващия се прахуляк. Месингът беше потъмнял, червените плюшени завеси бяха протрити, мраморният под лъщеше само тук-там…

— Какво? — сепна се той. — О, да. Добра идея. Можете ли да наредите да почистят тук?

— Сър?

— Килимите са замазани, плюшените въжета разнищени, завесите са виждали по-добри векове и месингът има нужда от излъскване. Видът е важен за една банка, г-н Непреклон. Човек може да даде пари на някой просяк, но не би му ги заел, нали така?

Непреклон повдигна една вежда.

— Това, предполагам, е и мнението на председателя по въпроса? — поинтересува се той.

— Председателят? О, да. Г-н Каприз много държи на чистотата. Не е ли така, Г-н Каприз?

Г-н Каприз спря да ръмжи по Непреклон достатъчно дълго, за да изджафка два пъти.