i ea1403da12425be3

дори контролираният огън беше смъртоносен. Дори другите стригои се отдръпнаха.

Пламъците доближаваха Дмитрий, стеснявайки се все повече и повече. Чух писъка му, можех да видя агонизиращия му поглед дори през огъня. Той започна да обгръща

шлифера му и се появи дим. Някакъв инстинкт ми казваше, че трябва да спра това... но

имаше ли смисъл? Аз щях да го убия. Имаше ли значение, че някой друг ще го направи

вместо мен?

Забелязах, че Лиса все още беше в нападателна позиция. Дмитрий беше разсеян и

крещеше, докато пламъците го обгръщаха. Аз също крещях – за него, за нея... Беше

трудно да се определи. Ръката на Лиса се стрелна през пламъците и отново през

връзката премина болка – болка, която бледнееше пред по-ранното изгаряне на въжетата

й от Кристиан. Тя продължи да игнорира агонията от пламъците. Приближаването й

беше правилно. Държеше кола насочен към сърцето му.

Колът се придвижи напред, като го прободе.

Е, почти.

Точно както когато се беше упражнявала с възглавницата, тя нямаше достатъчно сила да

забие кола където трябва. Усетих как стана груба, как събира всяка капка сила, която

има. Хвърляйки се с цялата си тежест, тя се изтласка напред, като използваше и двете си

ръце. Колът прободе още по-дълбоко. Все още не беше достатъчно. Това забавяне

можеше да й коства живота в обикновена ситуация. Но сега не беше такава. Дмитрий

нямаше намерение да я блокира – не й с огъня, който бавно го обгръщаше. Той обаче

успя да се забори малко, което отхлаби кола, а това на свой ред отне малкия прогрес, който беше постигнала. С гримаса тя опита отново, натискайки кола в предишното му

положение.

Все още не беше достатъчно.

Тогава се доверих на усещанията си, като знаех, че трябва да спра това. Лиса беше

напът да изгори самата себе си в старанието си да го прободе. Не й достигаше умение.

Или трябваше аз да го пробода, или да оставим огъня да го довърши. Пристъпих

напред. Лиса ме видя с периферното си зрение и използва мощно внушението:

Не, остави ме да го направя!

Командата ме удари силно, невидима стена ме спря. Стоях като ударена от внушението

и осъзнаването, че тя го използваше върху мен. Отне ми само момент да го премахна.

Тя беше твърде разсеяна, за да вложи цялата си сила в това, а и без това аз бях доста

устойчива на внушения.

И все пак слабо колебание ме спря да стигна до нея. Лиса сграбчи последния си шанс, като знаеше, че няма да има друг.

Още веднъж, борейки се със изгарящата болка от огъня, тя положи всички усилия,

промушвайки кола в сърцето на Дмитрий. Ударът й все още беше някак неточен и

изискваше повече въртене и натиск, отколкото един чист удар на обучен пазител.

Несръчно или не, накрая се получи. Колът проби сърцето му. И когато това стана,

усетих как магията преля през връзката ни, познатата магия, която бях усещала толкова

пъти, когато лекуваше.

Но... това беше хиляди пъти по-мощно, отколкото всичко, което бях усещала преди.

Замръзнах още повече отколкото при внушението й. Чувствах как нервите ми

експлодираха, сякаш бях ударена от гръм.

Изведнъж около нея избухна бяла светлина, която прекъсна яркостта на огъня - сякаш

някой беше изпуснал слънцето на средата на помещението. Извиках – ръцете ми

инстинктивно се вдигнаха, за да покрият очите ми, когато отстъпих назад. Съдейки по

звуците наоколо, явно останалите реагираха по същия начин.

За момент сякаш между мен и Лиса нямаше връзка – не усещах нищо от нея – нито

болка, нито магия. Връзката ни беше също толкова безцветна и празна, както

светлината, изпълваща стаята. Силата, която беше използвала, беше преляла и

препълнила връзката ни, сякаш я бе обезвредила.

И тогава светлината просто изчезна. Не избледня. Просто... изчезнала за част от

секундата. Като шибване с камшик. В стаята беше тихо, чу се само лек ропот на

недоволство и объркване. Светлината вероятно беше като отрова за очите на стригоите.

Беше достатъчно лоша и за мен. Звезди танцуваха пред очите ми. Не можех да

фокусирам нищо, след като ослепителният блясък премина пред зрението ми.

Накрая - леко разкривено – отново можех да виждам. Огънят го нямаше, макар че

черните петна стената и тавана бяха признак, че го е имало, както и издигащ се пушек.

Според мен трябваше да има много повече щети. Въпреки всичко не можех да отделя

време на това чудо, защото имаше още нещо, заслужаващо внимание – точно пред мен.

Не просто чудо. Приказка!

Лиса и Дмитрий бяха на пода. Дрехите им бяха обгорени. Там, където огънят я беше

изгорил най-много, по кожата й имаше възпалени червени и розови петна. Китките и

дланите й бяха особено зле. Можех да видя кървави петна там, където огънят беше

изгорил кожата й. Изгаряния от трета степен, ако си спомнях правилно часовете по

физиология. Не изглеждаше, че я боли или че огънят се беше отразил върху движенията

на ръцете й.

Тя галеше косата на Дмитрий.

Докато тя седна в някакво подобие на изправено положение, той продължи да лежи

проснат на пода. Главата му лежеше в скута й, а пръстите й минаваха през косата му в

нежно, повтарящо се движение – все едно галеше дете или животинче. Дори и засегнато