i ea1403da12425be3

че не усещам нищо, бавно започнах да придобивам някакво слабо усещане за нея, което

ми казваше, че все още бяхме свързани и че тя е жива. Това беше. С всичката сила, която бликаше през нея, беше почти сякаш връзката ни беше временно прегряла.

Магията между нас сякаш беше слаба. Всеки път, когато опитвах да използвам връзката, за да я проверя, беше сякаш бях гледала прекалено дълго в нещо ярко и още бях

заслепена. Просто трябваше да приема, че ще се възстанови от самосебе си, защото

имах нужда от погледа й, за да знам какво беше станало.

Не, зарежи вътрешния поглед. Трябваше да знам какво се беше случило, точка. Все още

бях леко шокирана и дългото пътуване обратно към Двореца ми даде време да обмисля

някои неща, които знаех. Исках веднага да прескоча на Дмитрий, но трябваше да

започна от самото начало, ако наистина исках да анализирам каквото стана.

Първо: Лиса бе омагьосала кола и беше скрила това от мен. Кога? Преди пътуването до

колежа? В Лихай? По време на задържането? Нямаше значение.

Второ: въпреки провалените й опити с възглавниците, тя беше промушила кола право в

сърцето на Дмитрий. Беше си борба, но огънят на Кристиан беше помогнал. Трепнах,

като си спомних за изгарянията на Лиса по време на това мъчение. Бях усетила болките

от това преди връзката ни да изчезне така, а бях видяла и белезите по нея. Ейдриън не

беше най-добрият лечител на света, но се надявах, че магията му ще е достатъчна, за да

се погрижи за раните й.

Трето и последно... е... беше ли истина? Лиса бе пробола Дмитрий и беше използвала

същата магия, която и за лекуване... и после? Това беше големият въпрос. Какво беше

станало, като оставим усещането за избухване на атомна бомба от връзката ни?

Наистина ли бях видяла това, което мислех?

Дмитрий... се бе променил.

Вече не беше стригой. Чувствах го със сърцето си, въпреки че само го бях зърнала. Това

ми бе достатъчно, за да видя истината. Нямаше ги вече типичните за стригоите черти.

Лиса бе направила всичко, за което Робърт се беше заклел, че трябва да се стори, за да

върнеш стригой и със сигурност след всичката магия... е, беше лесно да повярваш, че

всичко е възможно. Образът на Дмитрий се появи в ума ми, как се придърпва към Лиса

със стичащи се по лицето сълзи. Никога не го бях виждала толкова уязвим. Някак не

вярвах, че стригоите плачат.

Нещо в сърцето ми се сви от болка и запримигвах бързо, за да не се разплача. Като се

заоглеждах, се върнах към настоящето. Отвън небето светлееше. Беше почти изгрев.

Пазителите, които бяха с мен, бяха изморени, но все пак напрежението по лицата им не

изчезваше. Бях изгубила представа за времето, но вътрешният ми часовник ми казваше, че сме на път от доста време. Трябваше вече да сме съвсем близо до Двореца.

Колебливо проверих връзката ни и открих, че се беше върнала, но още бе слаба. Сякаш

присветкваше леко в опитите за възстановяване. Това беше достатъчно, за да се

поуспокоя и въздъхнах тежко от облекчение. Когато връзката се беше появила за пръв

път преди години, беше доста странна... много сюрреалистична. Сега я приемах като

част от живота ми. Липсата й днес беше неестествена.

Като гледах през очите на Лиса, в джипа, в който тя се возеше, веднага се надявах да

видя Дмитрий с нея. Онзи бегъл поглед в склада не беше достатъчен. Трябваше да го

видя отново, имах нужда да видя чудото, което наистина се беше случило. Исках да

попия чертите му, да го гледам толкова дълго. Онзи Дмитрий, когото обичах.

Но той не беше с Лиса. Кристиан обаче беше там и я погледна, когато тя се раздвижи.

Беше заспала и все още се чувстваше изморена. Това, комбинирано с последиците от

изразходваната сила по-рано, правеше връзката ни малко мъглява. Нещата се

разфокусираха често, но общо взето успявах да следя какво ставаше.

- Как се чувстваш? – попита Кристиан. Гласът и очите му, докато гледаше към нея, бяха

изпълнени с такова обожание, че ми се струваше невъзможно тя да не забелязва. Но

после осъзнах, че сега тя беше малко разсеяна.

- Уморена. Износена. Като... не знам. Като че съм попаднала в ураган. Или сякаш ме е

прегазила кола. Избери си нещо ужасно и ще знаеш как се чувствам.

Той й се усмихна леко и нежно докосна бузата й. Като се отворих още за чувствата й, усетих болката от изгарянията й и това, че той я галеше близо до едно от тях, макар че

внимаваше да не го пипа.

- Ужасно ли е? – попита го тя. – Цялата ми кожа ли се е стопила? Приличам ли на

извънземно?

- Не, - рече той и леко се засмя. – Не е чак така. Красива си, както винаги. Ще трябва

доста да се направи, за да се промени този факт.

Туптящата болка, която изпитваше, я накара да си мисли, че по нея имаше повече

наранявания, отколкото той признаваше, но комплиментът му и начинът, по който го

каза, доста я успокоиха. За миг целият й свят се съсредоточи върху лицето му и начина, по който слънцето започваше да го огрява.

После всичко останало сякаш се разби в нея.

- Дмитрий! Трябва да видя Дмитрий!

В колата имаше пазители и тя ги заоглежда, докато говореше. Както и при мен,

изглежда никой не искаше да знае за него или пък за станалото.