i ea1403da12425be3

от огъня, лицето й беше сияещо и изпълнено със съчувствие. Дмитрий ме бе нарекъл

ангел на отмъщението, а тя беше ангелът на милосърдието, както гледаше надолу към

него и му шепнеше успокояващо някакви безсмислени думи.

От състоянието на дрехите му и това, което бях видяла в огъня, очаквах да е направо

препечен – черен, скелетен призрак. Но сега, когато той извъртя главата си, давайки ми

за пръв път възможността да видя изцяло лицето му, открих, че беше напълно

незасегнато. Нямаше изгаряния по кожата му – същата онази кожа, която беше също

толкова топла и тъмна, както в деня на срещата ни. Успях да зърна очите му за миг, преди да сведе главата си към коляното на Лиса. Видях безкрайни дълбини от кафяво, дълбини, в които бях попадала много пъти. Без червени пръстени.

Дмитрий не беше стригой.

И плачеше.

Цялата стая изглежда затаи дъх.

И все пак, дори изправени пред чудо, пазителите – или стригоите, ако трябваше да сме

честни – трудно се разсейваха. Битките, които бяха спряли, сега се подновиха със

същата ярост. Пазителите имаха предимство и тези, които не се биеха с никой от

последните стригои, извендъж се спуснаха към Лиса, като се опитваха да я махнат от

Дмитрий. За изненада на всички, тя се държеше здраво за него и направи няколко жалки

опита да отблъсне онези, които се тълпяха около нея. Беше ядосана и настроена

защитно, с което отново ми напомни за майка, защитаваща детето си.

Дмитрий също се държеше здраво за нея, но и двамата бяха разделени. Пазителите най-

накрая ги раздалечиха. Чуха се объркани викове, докато пазителите опитваха да решат

дали да убият Дмитрий. Не би било трудно. Сега той беше безпомощен. Едва можеше

да стои, когато го изправиха на крака.

Това ме събуди. Досега просто зяпах, замръзнала и втренчена. Като се отърсих от

транса си, аз се втурнах напред, макар че не бях сигурна към кого: Лиса или Дмитрий.

- Не! Недейте! – извиках, като видях, че няколко пазители се приближават с колове. –

Той не е какъвто си мислите! Не е стригой! Погледнете го!

Лиса и Кристиан крещяха почти същото. Някой ме хвана и ме избута назад, като ми каза

да оставя другите да се оправят с това. Без дори да мисля, аз се извърнах и ударих

въпросния в лицето, като по-късно разбрах, че е Ханс. Той залитна леко назад,

изглеждаше повече изненадан, отколкото обиден. Атаката ми над него обаче беше

достатъчна, за да привлече вниманието на другите и скоро се намерих изправена пред

група пазители, с които да се бия. Усилията ми не постигнаха нищо добро, отчасти

защото ме превъзхождаха числено и отчасти защото не можех да ги нападна, както

нападах стригои.

Докато пазителите ме извеждаха навън, забелязах, че Лиса и Дмитрий вече не бяха в

стаята. Настоявах да узная къде бяха, като крещях, че трябва да ги видя. Никой не ме

слушаше. Просто ме влачеха, някъде извън склада, като подминавахме значително

много тела. Повечето бяха на стригои, но разпознах няколко лица на пазители от

служещите в Двореца. Смръщих се, въпреки че не ги познавах добре. Битката беше

приключила и нашите бяха спечелили – но на висока цена. Оцелелите пазители сега

трябваше да разчистят. Не бих се изненадала, ако Алхимиците се появяха, но в момента

нищо от тези неща не ме интересуваше.

- Къде е Лиса? – продължих да настоявам, докато ме набутваха в един джип. Двама

пазители се мушнаха при мен, като седнаха от двете ми страни. Не познавах никой от

тях. – Къде е Дмитрий?

- Принцесата е отведена в безопасност, - отвърна грубо единият. Той и другият пазител

гледаха право напред и осъзнах, че никой няма да ми отговори на въпроса за Дмитрий.

За тях вероятно изобщо и не съществуваше.

- Къде е Дмитрий? – повторих, като изговорих думите по-силно с надеждата, че можеше

и да получа отговор. – С Лиса ли е?

Това предизвика реакция.

- Разбира се, че не, - каза пазителят, който проговори и преди малко.

- Той... той жив ли е? – беше един от най-трудните въпроси, които бях задавала, но

трябваше да знам. Мразех да го признавам, но ако бях на мястото на Ханс, нямаше да

търся чудеса. Щях да унищожавам всичко, което сметнех за заплаха.

- Да, - каза най-накрая шофьорът. – Той... то... е живо.

И това беше всичко, което успях да измъкна от тях, независимо колко спорех и

настоявах да ме пуснат от колата – а вярвайте ми, правих го дълго време. Способността

им да ме игнорират беше доста впечатляваща, признавам. Честно казано, дори не съм

сигурна, че знаеха какво се беше случило. Всичко беше станало така бързо.

Единственото, което тези двамата знаеха, беше, че им бе наредено да ме ескортират от

сградата.

Продължих да се надявам, че някой, когото познавах, можеше да се качи в джипа. Не.

Само още непознати пазители. Нито Кристиан, нито Таша. Нито дори Ханс – разбира

се, това беше разбираемо. Вероятно се страхуваше, че може пак да го фрасна.

Когато заредихме и подкарахме по пътя, най-накрая се отказах от разпитите си и

потънах в седалката. Другите джипове бяха потеглили с нашия, но нямах представа

дали приятелите ми бяха в тях.

Връзката между Лиса и мен все още беше някак неподвижна. След първоначалния шок,