i ea1403da12425be3

- Защо да не мога да го видя? Защо го отведохте? – това беше насочено към когото и да

било и накрая Кристиан отговори.

- Защото мислят, че е опасен.

- Не е. Той е просто... има нужда от мен. Боли го отвътре.

Очите на Кристиан изведнъж се разшириха, лицето му се изпълни с паника.

- Той не е... не си свързана с него, нали?

Предположих от изражението на Кристиан, че си спомняше за Ейвъри и как

свързването й с повече хора я бе докарало до пълна лудост. Кристиан го нямаше, когато

Робърт обясняваше за душата, която се връщаше от света на мъртвите и как връщането

на стригой не предизвикваше свързване.

Лиса бавно поклати глава.

- Не... просто знам. Когато... когато го излекувах, имахме нещо като връзка и го

почувствах. Това, което трябваше да сторя... не мога да го обясня, - тя прокара ръка през

косата си, раздразнена, че не можеше да обясни магията си с думи. Умората започваше

да я надвива. – Сякаш трябваше да направя операция на душата му – каза най-накрая тя.

- Те мислят, че е опасен, - повтори Кристиан нежно.

- Не е! – Лиса огледа бясно останалите в автомобила, а те на свой ред гледаха другаде. –

Той вече не е стригой.

- Принцесо - започна нервно един от пазителите, - никой всъщност не знае какво се

случи. Не можете да сте сигурна, че...

- Сигурна съм! – рече тя с прекалено силен за малкото пространство глас. Звукът беше

царствен и заповеднически. – Знам. Аз го спасих. Аз го върнах. Знам с всяка част от

себе си, че той вече не е стригой!

Пазителите изглежда се чувстваха неудобно и отново не казаха нищо. Мисля, че просто

бяха объркани и всъщност как можеха да не са? Преди не се беше случвало нещо

такова.

- Шшш, - каза Кристиан, като постави ръцете си върху нейните. – Няма какво да

направиш, докато не се върнем в Двореца. Още си наранена и изтощена – личи ти.

Лиса знаеше, че той е прав. Болеше я и беше изморена. Магията направо я беше

разбила. И все пак това, което беше направила за Дмитрий, бе създало връзка с него –

не такава магическа, но психическа. Наистина беше като майка. Чувстваше се отчаяно

защитно настроена и загрижена.

- Трябва да го видя, - каза тя.

Така ли? Ами аз?

- Ще го видиш, - рече Кристиан, като звучеше по-сигурен отколкото подозирах, че е. –

Просто сега се опитай да си почиваш.

- Не мога, - каза, като в този миг потисна прозявка.

На устните му отново се разтегли онази слаба усмивка и той обви ръка около нея,

придърпвайки я колкото му позволяваше предпазния колан.

- Опитай, - рече й.

Тя облегна глава на гърдите му и близостта му беше един вид лек за нея. Загрижеността

и притеснението за Дмитрий все още я изпълваха, но нуждите на тялото й сега бяха по-

силни. Най-накрая тя заспа в прегръдките на Кристиан, като едва чу, когато той

промърмори:

- Честит рожден ден.

Двадесет минути по-късно конвоят пристигна в Двореца. Помислих, че това означаваше

моментална свобода, но пазителите ми само слязоха и зачакаха някакъв сигнал или

насоки, за което никой не си направи труд да ми каже. Оказа се, че чакат Ханс.

- Не, - каза той, като постави строго ръка на рамото ми, когато се изстрелях от колата и

опитах да се затичам към... е, не бях сигурна къде точно. Където и да беше Дмитрий. –

Почакай.

- Трябва да го видя! – възкликнах, опитвайки да се промуша. Ханс обаче беше като

стена. Като се вземаше предвид това, че се беше бил с повече стригои от мен тази вечер, човек би помислил, че е уморен. – Трябва да ми кажеш къде е.

За моя изненада Ханс наистина го направи.

- Затворен е. Далеч, далеч от теб. Или от някой друг. Знам, че преди ти е бил ментор, но

е по-добре засега да е далеч.

Умът ми, уморен от тазвечершните събития и превъзбуден от емоциите, анализира това

малко по-дълго. Спомних си думите на Кристиан.

- Той не е опасен, - рекох. – Вече не е стригой.

- Как можеш да си толкова сигурна?

Същият въпрос, който бяха задали и на Лиса. Как можехме да отговорим? Знаехме,

защото бяхме минали през невероятни болки, за да разберем как да върнем стригой и

когато бяхме изпълнили всичко, изригна магия като от атомна бомба. Това

доказателство не беше ли достатъчно? Видът на Дмитрий не беше ли достатъчен?

Вместо това, отговорът ми беше като на Лиса.

- Просто знам.

Ханс поклати глава и сега виждах колко изморен е всъщност.

- Никой не знае какво става с Беликов. Тези от нас, които бяха там... е, не съм сигурен

какво видях. Всичко, което знам, е, че той водеше стригоите малко преди това и сега е

навън на слънцето. Нещо не се връзва. Никой не знае какво е той.

- Той е дампир.

- И докато разберем - продължи той, като пренебрегна думите ми, – Беликов трябва да

остане затворен, докато го изучаваме. – Да го изучават? Не ми харесваше как звучеше

това. Сякаш Дмитрий беше някакво животно за лабораторни опити. Това разпали гнева

ми и почти се разкрещях на Ханс. Миг по-късно вече се владеех.

- Тогава трябва да видя Лиса.

- Отведоха я в медицинския център, за да я лекуват – има остра нужда от това. Не

можеш да отидеш там, - добави той, предсказал следващите ми думи. – Половината

пазители са там. Хаос е и само ще се пречкаш.

- Тогава какво, по дяволите, да правя?