i ea1403da12425be3

дошли. Все пак, защо, за Бога, един морой би носил кол?!

- Спрете! Стойте настрана! – викнах към тях и се обърнах отново към Дмитрий.

Разсейването ми беше за моя сметка. Осъзнавайки, че Дмитрий щеше да ме атакува,

успях да го избегна без дори да виждам какво прави. Обърнах се, без той да достигне

врата ми и нескопосаното ми отбягване ме предпази от пълните щети. Все пак ръката

му ме хвана за рамото, удряйки ме назад толкова далеч, колкото и Кристиан. За разлика

от него обаче, зад гърба ми стояха години тренировки, които ме бяха научили да се

възстановявам от нещо като това. Притежавах баланс и умение да се съвземам бързо.

Залитнах съвсем малко и бързо се върнах на мястото си.

Можех само да се моля Лиса и Кристиан да ме послушат и да не направят нещо

глупаво. Трябваше да се съсредоточа върху Дмитрий или щях да бъда убита. И ако аз

загинех, Лиса и Кристиан със сигурност щяха да умрат. Впечатлението ми, докато си

проправях път навътре, беше, че надвиваме стригоите, въпреки че това понякога не

значеше нищо. Все пак се надявах, че останалите ще успеят да довършат враговете ни, оставяйки ме да направя, каквото трябва.

Дмитрий се смееше на завъртането ми.

- Щях да съм впечатлен, ако не беше нещо, което би направило 10-годишно дете. Твоите

приятели... е, те също се бият като такива. Но мороите... Всъщност се справят доста

добре.

- E, ще видим какво ще мислиш, когато те убия – казах.

Направих леко движение, за да видя доколко внимаваше. Той пристъпи встрани, което

едва се забеляза, грациозно като танцьор.

- Не можеш, Роуз. Не го ли проумя досега? Не го ли видя? Не можеш да ме победиш. Не

можеш да ме убиеш. А дори и да можеш, няма да успееш да се принудиш да го

направиш. Ще се поколебаеш. Отново.

Нямаше. Той не го осъзнаваше. Направи грешка, когато доведе Лиса тук. Тя увеличи

залога на всичко. Беше тук. И беше истинска. Животът й беше на ръба и затова... затова

не бих се поколебала.

Дмитрий сигурно се беше отегчил да ме чака. Той скочи към мен, ръката му отново се

устреми към гърлото ми. И отново аз го избегнах и поех силата на удара с рамо. Този

път той ме хвана за раменете, дръпвайки ме към себе си с ужасен триумф в червените

си очи. Бяхме достатъчно близо един до друг, за да ме убие. Имаше каквото искаше.

Изненадващо се оказа, че той не беше единственият, който искаше да ме убие. Друг

стригой, вероятно мислейки, че би помогнал на Дмитрий, се блъсна в нас в опит да ме

достигне. Дмитрий показа зъбите си и удостои стригоя с поглед на чиста омраза и

ярост.

- Моя е! – изсъска и удари стригоя, което онзи явно не беше очаквал.

Тук беше моята възможност. Разсейването на Дмитрий му костваше загубата на

хватката върху мен. Същата тази близост, която го правеше смъртоносен за мен, сега

направи мен също толкова опасна. Бях до гърдите му, до сърцето му, а колът беше в

ръката ми. Никога няма да успея да кажа колко време отне да се случат поредицата от

действия. Все едно беше отнело само един удар на сърцето. В същия момент беше

сякаш сме замръзнали във времето. Сякаш целият свят беше спрял.

Колът ми се премести към него и когато Дмитрий ме стрелна с очи, мислех, че най-

накрая е повярвал, че мога да го убия. Не се колебаех. Наистина се случваше. Колът

беше там... и изведнъж не беше. Нещо ме удари отдясно, изблъска ме от Дмитрий и

провали опита ми. Спънах се в старанието си да не ударя някого. Обикновено се

стараех да наблюдавам бдително всичко около мен в битката, но бях свалила гарда си от

тази страна. Стригоите и пазителите бяха отляво. Стената - и Лиса и Кристиан -

отдясно.

И именно Лиса и Кристиан бяха тези, които ме бяха избутали от пътя.

Мисля, че Дмитрий бе толкова изумен, колкото и аз. Също така бе изумен, когато Лиса

се приближи към него с онзи кол в ръка. И светкавично, по връзката прочетох, че тя

много, много внимателно бе крила от мен последния ден: бе успяла да омагьоса кола с

Духа. Това бе причината толкова да внимаваше по време на последните упражнения с

кол с Грант и Серена. Знанието, че има средството, което й трябваше, бе подхранвало

страстта й да го използва. Пазенето на тази информация от мен бе постижение, равно на

омагьосването на кола.

Не че това значеше нещо сега. Омагьосан кол или не, тя не можеше да се приближи до

Дмитрий. Той също го знаеше и изненадата му се превърна в очаровано забавление -

почти снизходително, като начина, по който се гледа дете, докато прави нещо

очарователно. Атаката на Лиса бе тромава - не бе достатъчно бърза, не беше достатъчно

силна.

- Не! – изкрещях, нахвърляйки се срещу тях, въпреки че бях сигурна, че и аз няма да

съм достатъчно бърза. Внезапно пред мен изникна стена от ярки светлини и пламъци и

изведнъж имах намерението да отстъпя. Огънят сякаш беше изникнал от пода,

образувайки кръг около Дмитрий, като ме пазеше от него. Беше неориентиращо само за

момент. Познавах стила на Кристиан.

- Спри! – Не знаех какво да направя, дали да атакувам Кристиан или да се хвърля срещу

огъня. – Ще ни изгориш живи!

Огънят беше напълно контролиран – Кристиан владееше това, но в стая с такъв размер