i ea1403da12425be3

- Ще стоиш тук и ще ги пазиш, докато аз кажа, ясен ли съм? - тя го изгледа гневно и

плахо докосна лицето си, но не каза нищо. Дмитрий погледна и останалите. - И вие ще

останете. Ако пазителите наистина дойдат тук вътре, ще бъдете нужни за повече от

обикновено дежурство.

- Откъде знаеш? - пита друг стригой, един с черна коса, който преди явно е бил човек.

Рядкост сред стригоите. - Откъде знаеш, че ще дойдат?

Стригоите имаха изумителен слух, но заради свадата им, Лиса имаше възможност да

говори тихо на Кристиан.

- Можеш ли да изгориш въжетата ми? - промърмори тя с почти недоловим глас. - Както

направихте с Роуз?

Кристиан се намръщи. Когато с него ни бяха хванали, той направи именно това, за да ме

освободи. Болеше ужасно много и остави огромни мехури по ръцете и китките ми.

- Ще забележат - Отговори той тихо. Разговорът не продължи, тъй като Дмитрий се спря

внезапно и се обърна към Лиса.

Тя ахна от внезапността и неочакваното движение. Като я приближи бавно, той

коленичи пред нея и се вгледа в очите й. Въпреки огромните усилия, които полагаше, тя

трепереше. Никога не се беше намирала толкова близо до стригой и фактът, че това

беше Дмитрий го правеше по-лошо. Червените пръстени около зениците направо

пламтяха в нейните. Зъбите му изглеждаха готови за атака.

Ръката му се протегна и хвана врата й, като наклони лицето й, за да може да я погледне

дори по-добре в очите. Пръстите му се впиха в кожата й, не толкова, че да спре въздуха

й, но достатъчно, че по-късно да й останат следи. Ако имаше по-късно.

- Знам, че пазителите ще дойдат, защото Роуз гледа. - Каза Дмитрий. – Нали, Роуз? –

като отпусна малко хватката си, той прокара пръстите си по гърлото на Лиса, толкова

нежно. . . и все пак нямаше съмнение, че имаше силата да строши врата й с едно

движение.

Беше сякаш гледаше в моите очи в този момент. В моята душа. Дори имах чувството, че докосваше моя врат. Знаех, че беше невъзможно. Връзката беше между мен и Лиса.

Никой друг не можеше да я види. И все пак, точно тогава, сякаш не съществуваше

никой друг освен мен и него. Сякаш между нас я нямаше Лиса.

- Там си, Роуз, - безжалостна усмивка изкриви устните му. - И няма да се откажеш от

никой от тях двамата. Не си и толкова глупава, че да дойдеш сама, нали? Може би

някога би го направила – но вече не.

Излязох от главата й, неспособна да гледам тези очи – и да ги виждам как също са

втренчени в мен.

Без значение дали беше моят собствен страх или този на Лиса, осъзнах, че и аз

треперех. Насилих се да спра и опитах да нормализирам ритъма на сърцето си.

Преглъщайки напрегнато, се огледах, за да видя дали някой беше забелязал, но всички

бяха заети със съставянето на план – с изключение на Таша.

Студените й сини очи ме наблюдаваха, лицето й бе изпълнено с тревога.

- Какво видя?

Поклатих глава, неспособна да погледна и нея.

- Кошмар – промърморих. - Най-страшният ми кошмар се сбъдва.

Глава 16

Не бях преброила внимателно колко стригои имаше с Дмитрий. Повечето от това, което

бях видяла чрез Лиса, беше замъглено от объркване и ужас. Пазителите, като знаеха, че

ни очакват, просто трябваше да отгатнат колко да изпратят. Ханс се надяваше, че

превъзхождайки по сила, ще компенсираме загубата на елемента на изненада. Той

изпрати възможно най-много пазители от Двореца. Разбира се, сега Дворецът беше

защитаван от стражи, но все пак не можеше да бъде оставен напълно незащитен.

Фактът, че имахме димпломирали се новаци там беше в помощ. Повечето от тях бяха

останали, което позволяваше на опитните пазители да тръгнат на мисията. Така за нас

останаха около 40. Беше необичайно да има толкова голяма група стригои. Пазителите

обикновено биваха изпращани с моройските семейства по двама или трима най-много.

Толкова голяма сила можеше да предизвика битка, конкурираща се с атаката над

Академията.

Като знаеше, че промъкването в тъмното няма да проработи, Ханс спря конвоя ни малко

преди да стигнем до склада, в който стригоите се бяха скрили. Сградата беше на улица

за услуги, далече от главния път. Беше индустриална област, безлюден горски път, а

всички предприятия бяха затворили по това време. Направих крачка встрани от джипа, като оставих вечерната топлина да се обвие около мен. Беше влажно и тази влажност

във въздуха беше изключително задушаваща, след като вече се задушавах от страх.

Застанала на пътя не усещах гадене. Дмитрий не бе изпратил стригои толкова далече, което значеше, че пристигането все пак беше един вид изненада. Ханс ме настигна и му

съобщих най-точното състояние на ситуацията, базирано на оскъдната ми информация.

- Но можеш ли да откриеш Василиса? – попита той.

Кимнах.

- Веднага щом се озова в сградата, връзката ще ме заведе право при нея.

Той се обърна и се загледа в профучаващи по близкия главен път коли.

- Ако вече ни чакат отвън, ще ни помиришат и чуят много преди да ги видим.

Преминаващите фарове за миг осветиха лицето му, което беше замислено.

- Има три групи стригои, така ли?

- Доколкото мога да кажа. Има няколко при Лиса и Кристиан и няколко отвън. -

замълчах, обмисляйки какво би направил Дмитрий в тази ситуация. Със сигурност го