i ea1403da12425be3

срещнаха моите, лицето й беше мрачно и изопнато. Не ми каза нищо. Нямаше нужда.

Ханс даваше заповеди, разделяше хората в групи и коли. Събрах целия си самоконтрол

и чаках до него търпеливо. Неспокойният ми характер ме караше да искам да се втурна

и да направя това, което аз си знам. Но бях сигурна, че той ще стигне до мен. Имаше

роля и за мен, трябваше само да почакам.

Бях изпробвала самоконтрола си и с Лиса. След като Дмитрий беше отвел нея и

Кристиан, напуснах ума й. Не можех да се върна, все още не. Не можех да понеса да ги

гледам – да гледам Дмитрий. Знаех, че все някога ще трябва да го направя, след като бях

започнала да насочвам пазителите, но засега се държах настрана. Знаех, че Лиса е жива.

Засега само това беше от значение.

Все пак бях така афектирана и под такова огромно напрежение, че когато някой ме

докосна по ръката, почти го повалих с изваден в ръката ми кол.

- Ейдриън, - ахнах. - Какво правиш тук?

Той стоеше там, втренчен в мен, а ръката му нежно погали бузата ми. Бях виждала

лицето му толкова сериозно и зловещо само няколко пъти. И както обикновено, не ми

хареса. Ейдриън беше от онези хора, които трябва винаги да се усмихват.

- Веднага щом чух новините, знаех къде ще си.

Поклатих главата си.

- Случи се... не знам, преди около десет минути? - Времето ми беше някак размазано. -

Как е възможно всички да разберат толкова бързо?

- Беше съобщено по радиото в Двореца веднага щом се разбра. Имат си система за

предупреждение. Всъщност кралицата дори е заключена.

- Какво? Защо? - Това някак си ме подразни. Татяна не беше човекът в опасност. - Защо

се губи време тя да бъде защитена? - Един пазител наблизо ме изгледа строго при този

коментар.

Ейдриън сви рамене.

- Стригоите да нападат относително наблизо? Приемат го като доста сериозна заплаха

относно сигурността ни.

Относително беше ключовата дума. Лихай беше на час и половина от Двореца.

Пазителите бяха винаги нащрек, въпреки че с всяка изминаваща секунда ми се искаше

да се движат дори по-бързо и да са нащрек. Ако Ейдриън не се беше появил, бях

убедена, че щях да загубя търпение и да кажа на Ханс да побърза.

- Дмитрий е. - Казах с нисък глас. Не бях сигурна дали трябваше да кажа на някой за

това. - Той е този, който ги отвлече. Той ги използва, за да ме примами да отида там.

Лицето на Ейдриън потъмня.

- Роуз, не можеш... - не довърши, но разбрах какво искаше да каже.

- Какъв избор имам? – възкликнах. - Трябва да отида. Тя е най-добрата ми приятелка, а

аз съм единствената, която може да ги отведе до нея.

- Това е капан.

- Знам. И той знае, че знам.

- Какво ще правиш? - Отново знаех какво точно имаше предвид Ейдриън.

Погледнах надолу към заострения кол, който малко по-рано бях извадила несъзнателно.

- Какво трябва. Трябва да... Трябва да го убия.

- Добре. – каза Ейдриън, като по лицето му се разля облекчение. - Радвам се.

Поради някаква причина това ме подразни.

- Господи, - отвърнах остро - толкова ли силно искаш да се отървеш от всякаква

конкуренция?

Лицето на Ейдриън остана сериозно.

- Не. Просто знам, че докато е жив – или поне почти жив – ти си в опасност. А това не

мога да го понеса. Не мога да понасям да знам, че животът ти е в опасност. Така е, Роуз.

Ти никога няма да си в безопасност, докато той не се махне. Искам да си в безопасност.

Имам нужда да си в безопасност. Не мога... Не мога да позволя нещо да ти се случи.

Пристъпът ми на гняв изчезна толкова бързо, колкото и се беше появил.

- О, Ейдриън, съжалявам...

Позволих му да ме притегли в прегръдката си. Опряла главата си на гърдите му, усещах

сърцебиенето му и мекотата на ризата му, и си позволих една кратка и мигновена

секунда на спокойствие. Просто исках да остана там в него. Не исках да бъда обзета от

чувството на страх: страх за Лиса и страх от Дмитрий. Замръзнах, когато осъзнах

нещо. Независимо какво се случеше тази нощ, щях да загубя един от тях. Ако спасим

Лиса, Дмитрий ще умре. А ако той оцелееше, тя щеше да умре. Нямаше щастлив край

на тази история, нищо, което да спаси сърцето ми от това да бъде разбито на парчета.

Ейдриън докосна челото ми с устните си, а след това се наведе към устните ми.

- Бъди внимателна, Роуз. Независимо какво се случва, моля те, моля те, внимавай. Не

мога да те загубя.

Не знаех какво да кажа на това, как да отговоря на всичката емоция, която идваше от

него. Съзнанието и сърцето ми бяха изпълнени с толкова много объркани чувства, че

дори не можех да проследя мислите си. Вместо това опрях устните си в неговите и го

целунах. По средата на тази смъртна вечер – смъртта, която вече се беше случила и

тази, която все още не беше дошла - тази целувка беше по-страстна от всяка друга, която двамата бяхме споделяли. Беше жива. Аз бях жива и исках да остана такава.

Исках да върна Лиса и исках да се върна в ръцете на Ейдриън отново, да се върна към

устните му и целия този живот...

- Хатауей! О, Боже, трябва ли да те залея с вода?

Дръпнах се от Ейдриън и видях, че Ханс се приближава към мен. Повечето от

джиповете бяха пълни. Сега беше мой ред да действам. Погледнах Ейдриън за