i ea1403da12425be3

довиждане и той се насили да ми се усмихне, което мисля, че трябваше да изглежда

като проява на смелост.

- Бъди внимателна. Върни ги – и себе си също.

Кимнах му набързо и след това последвах нетърпеливия Ханс. Странното чувство за

дежа вю ме обзе, когато се приплъзнах на задната седалка. Беше като онзи път, когато

Виктор беше отвлякъл Лиса и почти замръзнах. Тогава също се бях возила в подобен

джип, като направлявах пазителите. Но Дмитрий седеше до мен тогава – прекрасният, смел Дмитрий, когото познавах от толкова време. Тези спомени бяха запечатани в

сърцето ми дотолкова, че можех да си представя всичко с детайли – начинът, по който

затъкваше косата си зад ухото, свирепия поглед на кафявите му очи, когато стъпваше

върху газта, за да стигнем до Лиса по-бързо. Беше толкова решителен, така готов да

направи каквото е редно.

Този Дмитрий – Дмитрий стригоят – беше също решителен. Но по много различен

начин.

- Ще можеш ли да направиш това? - попита Ханс от предната седалка. Една ръка нежно

стисна моята и тогава видях Таша до мен. Дори не бях забелязала, че пътува с нас. -

Разчитаме на теб.

Кимнах в желанието си да оправдая уважението му. Като всички останали добри

пазители, не показах емоциите си, опитвах се да не чувствам конфликта между двамата

Дмитрий. Опитвах се да не се сещам, че нощта, в която бяхме тръгнали след Лиса и

Виктор бе същата, в която бяхме станали жертва на заклинанието за прелъстяване...

- Тръгвайте към Лихай, - казах с твърд глас. Сега бях пазител. - Ще ви насоча, когато се

приближим.

Бяхме на пътя само от двадесет минути, когато усетих, че групата на Лиса спира.

Дмитрий очевидно беше избрал скривалище, което да е близо до университета, което

правеше намирането им по-лесно, отколкото ако продължаваха да се движат. Разбира се, трябваше да си напомням, че Дмитрий искаше да бъде открит. Като знаех, че пазителите

наоколо нямаше да имат нужда от насоките ми, докато не приближим Лихай, се

отпуснах и скочих в главата на Лиса, за да видя какво ставаше.

Лиса и Кристиан не бяха ранени или атакувани по някакъв начин, като изключим това, че бяха хванати и довлечени дотук. Те бяха в нещо, което приличаше на склад – такъв, който не е бил използван от дълго време. Имаше много прах, която покриваше

предметите толкова много, че трудно можеше да се разбере какви са. Вероятно някакви

инструменти. Наоколо имаше хартии, както и обикновени кашони. А единствената

светлина в стаята бе стара оголена крушка, която придаваше груб и мрачен вид на

помещението.

Лиса и Кристиан седяха на груби дървени столове, ръцете им бяха вързани с въже зад

гърбовете им. За момент отново изпитах дежа вю. Спомних си миналата зима, когато с

приятелите ми и аз самата бях завързана за стол и в плен на стригоите. Тогава бяха пили

от Еди, а Мейсън беше умрял...

Не. Не мисли така, Роуз. Лиса и Кристиан са живи. Все още нищо не им се е случило.

Нищо няма да им се случи.

Умът на Лиса беше малко разконцентриран, но малко оглеждане ми позволи да видя

общо взето сградата, докато я водеха там. Мястото изглежда наистина беше склад – стар

и изоставен – което го правеше идеално място за стригоите, в което да вземат

заложниците си.

Имаше четири стригоя в стаята, но доколкото Лиса знаеше, само един беше от значение.

Дмитрий. Разбрах реакцията на Лиса. За мен бе трудно да го виждам като стригой. Дори

неестествено. Бях свикнала някак просто заради прекараното време с него. Все пак и аз

се изненадвах понякога да го видя такъв. Лиса не беше подготвена за това изобщо и

беше в истински шок.

Тъмно кафявата коса на Дмитрий беше спусната около брадичката му днес, нещо, което

винаги обичах в него и той крачеше бързо, като прахта се раздвижваше около него. През

повечето време беше с гръб към Лиса и Кристиан, което още повече безпокоеше Лиса.

Без да вижда лицето му, тя почти вярваше, че това е старият Дмитрий, когото познава.

Той спореше с другите трима, докато крачеше напред-назад през малкото пространство, а от него струеше вълнение в почти видимо количество.

- Ако пазителите наистина идват... – изръмжа един от стригоите, - тогава трябва да

излезем. Тя беше жена, висока, с червена коса, която изглежда е била морой преди да

бъде превърната. Гласът й обаче звучеше сякаш не вярва, че пазителите всъщност идват.

- Идват - каза Дмитрий с нисък глас, а онзи прекрасен акцент накара сърцето ми да ме

заболи. - Знам, че е така.

- Тогава ми позволи да изляза и да бъда полезна! – отвърна тя остро. - Не сме ти нужни, за да гледаме тези двамата. – тонът й беше презрителен. Направо надменен. И беше

разбираемо. Всички във вампирския свят знаеха, че мороите не се биеха, а Лиса и

Кристиан бяха завързани здраво.

- Не ги познаваш, - каза Дмитрий. - Опасни са. Дори не съм сигурен дали тази защита е

достатъчна.

- Това е абсурдно!

С едно плавно движение Дмитрий се обърна и я удари. Ударът я измести няколко

крачки назад, а очите й се изпълниха с гняв и почуда. Той поднови краченето си наоколо

сякаш нищо не се бе случило.