i ea1403da12425be3

- Защо?

Очите на Дмитрий светнаха.

- Защото ми трябвате за примамка за Роуз.

Глава 15

Така паникьосана в този момент, да се изправя и да побегна пеша до Лихай – въпреки

че бях на километри– изглеждаше като напълно добър план. Миг по-късно знаех, че

това не беше по възможностите ми. Беше доста далеч от тях.

Когато се изправих от масата и тръгнах през стаята, усетих внезапен копнеж за

Албърта. Бях я виждала как скача в атака в Св. Владимир и знаех, че можеше да поеме

контрол във всяка ситуация. В този момент от отношенията ни тя откликваше на всяка

заплаха, която й докладвах. Пазителите на Двореца все още ми бяха непознати. Към

кого можех да се обърна? Ханс? Този, който ме мразеше? Нямаше да ми повярва както

Албърта или майка ми биха. Докато бягах по коридорите, отхвърлих всички тези

притеснения. Нямаше значение. Щях да го накарам да ми повярва. Щях да намеря

някой, който да го стори. Някой, който да изкара Лиса и Кристиан от това.

Само ти можеш, просъска глас в главата ми. Ти си тази, която Дмитрий иска.

Игнорирах тези мисли напълно, защото заради разсейването си се сблъсках с някого на

ъгъла. Промърморих нещо, което прозвуча като „Умф”, когато лицето ми се блъсна в

нечии гърди. Погледнах нагоре. Михаил. Щях да се почувствам облекчена, само че

преливах от адреналин и притеснение. Хванах го за ръкава и започнах да го дърпам по

стълбите.

- Хайде! Трябва да намерим помощ!

Михаил остана на мястото си, без да помръдва след опитите ми да го дръпна.

- За какво говориш?

- Лиса! Лиса и Кристиан. Отвлякоха ги стригоите – отвлече ги Дмитрий. Можем да ги

намерим. Аз мога да ги намеря. Но трябва да побързаме!

Михаил се обърка още повече.

- Роуз... от колко време си тук долу?

Нямах време за това. Като го оставих, побягнах нагоре по стълбите към главните сгради

на Двореца. Миг след това чух стъпките му зад мен. Когато стигнах главния офис,

очаквах някой да ме смъмри задето бях оставила наказанието си, но... никой дори не ме

забелязваше.

Офисът беше в пълен хаос. Пазителите обикаляха, телефони звъняха, а гласовете се

повишаваха все повече. Тогава разбрах, че знаеха. Вече знаеха.

- Ханс! - Извиках, като си проправях път през тълпата. Той беше на другия край на

стаята и току-що бе затворил телефона си след разговор. - Ханс, знам къде са. Знам

къде стригоите отведоха Лиса и Кристиан.

- Хатауей, нямам време за твоите.. – Той се поколеба. – Имаш онази връзка.

Зяпнах изумена. Очаквах да ме счете за поредната пречка. Бях се подготвила за дълъг

спор, за да го убедя. Кимнах му бързо.

- Видях го. Видях всичко, което се случи. - Сега се намръщих. - Как разбра?

- Серена. – отвърна той мрачно.

- Серена е мъртва..

Той поклати глава.

- Не, не е все още. Въпреки че звучеше като такава по телефона. Каквото и да се е

случило, на нея й костваше много, за да говори. Алхимиците идват за нея и... да

разчистят.

Мислено повторих събитията, като си спомних как удариха Серена в асфалта. Ударът

беше мощен и когато тя не помръдна, си помислих най-лошото. Ако беше оцеляла – и

очевидно това е и станало – едва успявах да си представя как бавно изкарва мобилния

си от джоба си с кървави ръце..

Моля те, моля те, нека е жива, помислих си, без да съм сигурна на кого се моля.

- Хайде. - Каза Ханс. - Имаме нужда от теб. Вече се сформират отряди.

Друга изненада. Не очаквах да ме приеме толкова бързо. Ханс може и да се държеше

като задник, но беше водач. Когато види предимство, възползва се от него. Само след

миг той вече бягаше към вратата, а няколко пазителя го последваха. Направих усилия да

не изоставам от по-големите им крачки и видях, че и Михаил идва.

- Ще участваш в спасяване, - казах на Ханс. - Това е... рядкост. - Поколебах се дори да

изговоря думите. Определено не исках да го обезкуража. Но да се спасяват морои не

беше нормално. Когато стригоите ги взимаха, обикновено ги считахме за мъртви.

Спасяването, което бяхме организирали след атаката над Академията, беше нещо

нетипично, нещо, което беше изискало доста убеждаване.

Ханс ме погледна косо.

- Такава е и принцеса Драгомир.

Лиса ми беше ценна, струваше повече от всичко друго на света. А за мороите, осъзнах

аз, тя също бе ценна. Повечето морои, хванати от стригои, може да се считаха за

мъртви, но тя не беше от "повечето морои". Тя беше последна във фамилията си, последна от едно от дванадесетте древни семейства. Да я загубим нямаше да е само

удар в културата на мороите. Щеше да е знак, поличба, че стригоите наистина ни

побеждаваха. За нея пазителите щяха да рискуват със спасителна мисия.

Всъщност изглежда те щяха да поемат риск за много неща. Когато пристигнахме в

гаражите, където се държаха превозните средства в Двореца, видях още много други

спасители да пристигат – заедно с морои. Разпознах няколко. Таша Озера беше с тях и

като нея и другите владееха огъня. Ако бяхме научили нещо, то беше колко ценни бяха в

боевете. Изглежда спорът относно допускането на мороите в битки сега беше напълно

игнориран и бях изумена колко бързо беше извикана тази група. Очите на Таша