i ea1403da12425be3

това, сега се отправяха към хотела си и щяха да си лягат. Е, вероятно не веднага. Не се и

съмнявах, че Лиса и Кристиан щяха да оставят кавгата си и да се върнат на

пробождането на възглавници. Колкото и да исках отново да се съберат, не можех да не

мисля, че са в по-голяма безопасност разделени.

Или пък не.

Групата отиде на вечеря в ресторанта далеч преди нормалния час, така че паркингът

беше почти празен, когато го прекосиха. Пазителите не бяха паркирали съвсем отзад, но

не бяха и близо до входа. Обаче поне бяха паркирали до една от уличните лампи, които

осветяваха паркинга.

Само че сега не светеше. Крушката беше разбита.

Грант и пазителят на Присила веднага го забелязаха. Беше от дребните детайли, които

ни учеха да забелязваме: всичко необичайно, всичко, което можеше да се е променило.

За секунда двамата извадиха коловете си и се изправиха пред мороите. На Серена и

другия пазител, който отговаряше за Кристиан, им отне само миг, за да последват

примера им. Това беше нещо друго, на което също ни учеха. Да бъдем нащрек. Да

реагираме. Да следваме колегите си.

Бяха бързи. Всички бяха бързи. Но нямаше значение.

Защото изведнъж навсякъде имаше стригои.

Не съм съвсем сигурна откъде се взеха. Може би бяха зад колите или в сенките на

паркинга. Ако имах възможност да видя от високо нещата или ако бях там, за да ги

предупредя с гаденето ми, можеше и да бъде по-добре. Но наблюдавах нещата през

очите на Лиса и пазителите правеха всичко възможно, за да препречат пътя на

стригоите, които изглежда се появиха от нищото, към нея. Повечето от действията за

нея бяха размазани. Пазителите й се мятаха около нея, като се опитваха да я опазят, докато бели, червенооки лица изскачаха отвсякъде. Лиса виждаше всичко през мъгла от

страх.

Но не след дълго и двете виждахме как умират хора. Серена, също така бърза и силна

като в хотелската стая, продобе един мъж стригой право през сърцето. После, като за

замяна, един стригой жена скочи върху пазителя на Присила и му счупи врата. Лиса

едва осъзнаваше, че Кристиан е обвил ръка около нея и я е притиснал в джипа,

закривайки я със собственото си тяло. Останалите пазители все още образуваха

защитен пръстен по възможно най-добрия начин, но бяха разконцентрирани. Кръгът им

се разпадаше – те падаха.

Един по един стригоите убиха пазителите. Не беше поради липса на умения от страна

на пазителите. Просто ги превъзхождаха числено. Един стригой направо разкъса врата

на Грант със зъбите си. Серена бе просната върху асфалта, опряла лице в него и

неподвижна. И за ужас на ужасите, стригоите изглежда не щадяха и мороите. Лиса –

ритаща толкова силно към джипа, сякаш щеше да се залепи за него – гледаше с широко

отворени очи, докато един стригой с лекота изви врата на Присила, като се спря, за да

пие от кръвта й. Тя нямаше време дори да се изненада, но поне не изпита наистина

страданието. Ендорфините замъглиха болката й, докато кръвта и живота се източваха от

нея.

Чувствата на Лиса се превърнаха в нещо отвъд страха, нещо, което трудно се усещаше

като каквото и да било. Тя беше в шок. Скована. И със студена, твърда сигурност

знаеше, че смъртта й наближава и я прие. Ръката й намери тази на Кристиан, стисна я

силно и тя се обърна към него, малко се успокои от това, че последното, което щеше да

види в живота си, бяха красивите му кристално сини очи. От изражението на лицето му

се разбираше, че и неговите мисли бяха подобни. В очите му имаше топлина и любов

и…

Абсолютно и тотално изумление.

Очите му се разшириха, фокусираха се върху нещо зад Лиса. В същия миг една ръка

хвана рамото й и я завъртя. Това е, прошепна тъничко гласче в нея. Сега ще умра.

Тогава тя разбра учудването на Кристиан.

Беше се изправила пред Дмитрий.

Като мен и тя усещаше оново сюрреалистично нещо в Дмитрий – беше той и все пак не

беше. Толкова много от чертите му бяха същите… и толкова много бяха различни. Тя

опита да каже нещо, каквото и да е, но макар че думите се готвеха да излязат от устните

й, тя просто не можеше да ги каже.

Силна жега изведнъж пламна зад нея и ярка светлина озари бледите черти на Дмитрий.

Нито Лиса, нито аз имахме нужда да поглеждаме, за да знаем, че Кристиан бе създал

топка огън чрез магията си. Или шокът, че беше видял Дмитрий, или страхът за Лиса го

бяха подтикнали към действие. Дмитрий леко се смръщи на светлината, ала после зла

усмивка изви устните му и ръката, която беше върху рамото й, се приплъзна към врата

й.

- Угаси го, - рече Дмитрий. – Угаси го или тя умира.

Лиса най-накрая намери гласа си, дори и с недостиг на въздух.

- Не го слушай, - рече тя задавено. – Ще ни убие така или иначе.

Но зад нея жегата замря. Сенки отново покриха лицето на Дмитрий. Кристиан не би

рискувал живота й, макар че тя беше права. Всъщност едва ли имаше значение.

- Всъщност, - каза Дмитрий, гласът му съвсем съответстваше на зловещата сцена – по-

скоро бих предпочел да останете живи. Или поне за малко по-дълго.

Усетих как лицето на Лиса се смръщи. Не бих се изненадала, ако и Кристиан беше

направил същото, съдейки по объркването в гласа му. Той дори не можеше да направи

от онези негови саркастични подмятания.