i ea1403da12425be3

земята паднаха мънички парченца от пълнежа. Тя го извади със завъртане и му го

подаде сякаш това беше най-лесното нещо на света.

Кристиан и Лиса гледаха изумени.

- Нека опитам пак, - рече той.

Докато Присила ги извика за вечерята, в хотелската стая нямаше възглавница, която да

беше останала недокосната. Боже, тя щеше да се изненада, ако видеше сметката. Лиса и

Кристиан махаха с колове, докато пазителите наблюдаваха наоколо, уверени, че

съобщението им е предадено. Да прободеш стригой не беше лесно.

Лиса най-накрая го схващаше. Тя осъзна някак, че пробождането на възглавница – или

стригой – не опираше само до схващането на принципа. Разбира се, тя ме беше чувала

да обяснявам, че ударът към сърцето трябва да бъде по-нагоре и да пропусне ребрата, но това беше нещо повече от знание. Много от това беше сила – сила, която тя

физически все още нямаше. Серена, макар че беше дребна, беше прекарала години в

изграждането на мускулите си и можеше да прободе с кола практически почти всичко.

Един едночасов урок нямаше да даде на Лиса този тип сила и тя прошепна това на

Кристиан, когато групата се отправи за вечерята.

- Отказа ли се вече? – попита той с равен и нисък глас, докато се возеха на задната

седалка на джипа. Грант, Серена и третият пазител също бяха там, но водеха задълбочен

разговор.

- Не! – изсъска Лиса. – Но трябва да, нали знаеш, да потренирам преди да мога да го

направя.

- Да вдигаш тежести?

- Аз... не знам. – останалите все още говореха, но темата на Лиса беше прекалено

опасна, за да си позволи да бъде подслушана. Тя се наклони близо до Кристиан, за

пореден път нервна от близостта и интимността. Като преглътна, тя опита за запази

изражението си спокойно и да се задържи на темата. – Но просто не съм достатъчно

сила. Физичедси е невъзможно.

- Звучи сякаш се отказваш.

- Хей! И ти не успя да прободеш нито една възглавница.

Той пламна леко.

- Почти успях със зелената.

- Та в нея почти нямаше пълнеж!

- Просто имам нужда от повече упражняване.

- Нямаш нужда от нищо, - отвърна остро тя, като се опитваше да задържи гласа си тих в

гневния си пристъп. – Това не е твоя битка. Моя е.

- Хей, - отвърна той, като очите му пробляснаха като бледи сини диаманти – ти си луда, ако мислиш, че просто ще те оставя да рискуваш...

Той се спря и почти прехапа устна, сякаш волята му не беше достатъчно силна, за да го

спре да говори. Лиса го зяпна и и двете започнахме да се чудим как ли щеше да завърши

изречението. Какво не би рискувал? Тя да се постави в опасност? Така предполагах.

Дори без да говори, той сякаш изказваше цели романи с изражението си. През очите на

Лиса видях как потъва в чертите й и се опитва да скрие чувствата си. Най-накрая той се

извърна и прекъсна близостта между тях, като отиде възожно най-далеч от нея.

- Хубаво. Прави каквото искаш. Не ме интересува.

Никой от тях не проговори после и тъй като за мен беше обедна почивка, се върнах към

собствената ми реалност и приветствах почивката от работата – само за да ми се каже, че трябва да продължа да работа.

- О, хайде! На е ли обедна почивка? Трябва да ме нахраните, - възкликнах аз. – Това е

повече от жестоко. Поне ми дайте нещичко.

- Вече те нахраних. Или поне ти се нахрани, когато погълна онзи сандвич. Искаше

обедната си почивка тогава. Получи я. Сега продължавай да работиш.

Ударих юмруците си в безкрайните купчини хартия пред мен.

- Не мога ли поне да правя нещо друго? Да боядисвам сгради? Да пренасям камъни?

- Опасявам се, че не, - усмивка изви ъгълчетата на устата му. – Има много документи, които искаме да попълниш.

- Колко? Колко ще ме наказвате?

Ханс сви рамене.

- Докато някой не ми нареди да спра.

Той отново ме остави сама и аз се облегнах назад на два крака на стола, като се опитвах

да не преобърна масата върху себе си. Мислех, че за миг ще ме накара да се почувствам

по-добре, но това означаваше, че щеше да ми се наложи да направя всичко отново. С

въздишка се върнах към задачата си.

Лиса беше на вечеря, когато по-късно се върнах към нея. Може технически да беше за

рождения й ден, но всъщност беше кралски разговор с Присила. Не се празнува така, реших аз. Щях да й се реванширам, когато си върнех свободата. Да направя истинско

парти и да мога да й дам подаръка: превъзходни кожени ботуши, които Ейдриън ми

помогна да взема в училище.

Да бъда в главата на Кристиан вероятно би било доста по-интересно, но тъй като нямах

тази възможност, се върнах към моята собствена и се върнах към по-ранния ми разговор

с Ейдриън. Наказанието нямаше ли да свърши най-после? Дали официално кралско

решение нямаше най-накрая да ни събере с Лиса, въпреки обичайната политика на

пазителите?

Опитите ми да разбера бяха като непрестанното въртене на хамстер в колело. Много

работа. Никакъв прогрес. Но ми помогна да издържа вечерния разговор и преди да се

усетя групата на Лиса ставаше и се отправяше към изхода на ресторанта. Навън беше

тъмно и Лиса не успя да не се почувства малко странно от факта, че се водеше по

графика на хората. В училище или в Двореца сега щеше да е средата на деня. Вместо