i ea1403da12425be3

- Съжалявай, че излъга, - рече той, целувайки челото ми. - Не съжалявай, че го обичаше.

Това е част от теб, част, която трябва да пуснеш да си отиде, да, но все пак нещо, което

те е направило такава каквато си.

Част, която трябва да пуснеш да си отиде...

Ейдриън беше прав и бях ужасно изплашена да го призная. Имах своя шанс. Опитах се

да спася Дмитрий и се провалих. Лиса нямаше да стигне доникъде с кола, което

означаваше, че трябва да започна да мисля за Дмитрий така, както всички останали го

правеха: Той беше мъртъв. Трябваше да продължа напред.

- По дяволите, - измърморих.

- Какво? - попита Ейдриън.

- Мразя, когато ти си разумният. Това е моя работа.

- Роуз, - каза той, опитвайки се да запази тона си сериозен, - мога да измисля много

думи, с които да те опиша, като за начало секси и страстна. Знаеш ли коя обаче не е в

списъка? Разумна.

Засмях се.

- Добре, тогава работата ми е да бъда по–малко лудата.”

Той помисли.

- Това мога да приема.

Приближих устните си към неговите и дори и да имаше някаква неувереност във

връзката ни, нямаше нищо неуверено в начина, по който се целунахме. Целуването в

сънищата беше точно както в истинския свят. Помежду ни разцъфна топлина и усетих

тръпка да преминава през цялото ми тяло. Той пусна ръцете ми и обви ръце около

кръста ми, придърпвайки ме по–близо до него. Осъзнах, че е време да започна да

вярвам в това, което не преставах да повтарям. Животът наистина продължаваше.

Дмитрий може и да си беше отишъл, но можех да имам нещо с Ейдриън, поне докато

работата ми не ме отдалечи от него. Разбира се, ако приемем, че ще имам такава. По

дяволите, ако Ханс продължаваше да ме държи на бюрото тук и ако Ейдриън

продължаваше да живее по същия ленив начин, щяхме да бъдем заедно завинаги.

Ейдриън и аз се целувахме дълго, притискайки се все по–близо и по–близо един към

друг. Накрая аз прекъснах всичко. Ако правиш секс в съня си, това означава ли, че

наистина си го направил? Не знаех и определено нямаше да разбера. Все още не бях

готова за това.

Отстъпих назад и Ейдриън схвана намека.

- Намери ме, когато имаш свободно време.

- Да се надяваме, че ще е скоро, - казах аз. - Пазителите не могат да ме накажат

завинаги.

Ейдриън ме погледна скептично, но остави съня да изчезне без други коментари.

Завърнах се в собственото си легло и в собствените си сънища.

Единственото нещо, което ме спря да попреча на Лиса и Кристиан, когато се срещнаха

рано в коридора на следващия ден, бе, че Ханс ме извика да работя дори по–рано.

Постави ме на канцеларска длъжност – в подземието, достатъчно иронично – оставяйки

ме да картотекирам и да се тревожа за Лиса и Кристиан, докато ги наблюдавах през

връзката. Приех като признак на мултифункционалните ми способности факта, че мога

да редя неща по азбучен ред и да шпионирам едновременно.

Наблюдението ми беше прекъснато, когато един глас каза:

- Не очаквах да те намеря тук отново.

Мигнах, излизайки от главата на Лиса и вдигнах поглед от хартиите. Михаил стоеше

пред мен. В светлината на усложненията, които настъпиха с инцидента с Виктор, почти

бях забравила участието на Михаил в нашето „бягство.” Оставих листата и му се

усмихнах.

- Да, странно как работи съдбата, нали? Сега всъщност искат да съм тук.

- Действително. Чух, че си се забъркала в доста проблеми.

Усмивката ми се превърна в гримаса.

- Говори ми. - Огледах се наоколо, въпреки че знаех, че сме сами. - Ти не си навлече

никакви проблеми, нали?

Той поклати глава.

- Никой не знае какво направих.

- Добре.

Поне един човек се беше измъкнал от това поражение невредим. Чувството ми за вина

нямаше да понесе да хванат и него.

Михаил коленичи, така че очите му да са на нивото на моите, поставяйки ръце на

масата, на която седях.

- Успяхте ли? Струваше ли си?

- Трудно е да се отговори на този въпрос.

Той повдигна вежда.

- Случиха се някои... не толкова успешни неща. Но разбрахме това, което искахме – или

поне мислим, че го разбрахме.

Дъхът му секна.

- Как да върнете стригой?

- Така мисля. Ако информаторът ни е казал истината, тогава да. Само че дори и да го е

направил... е, не е толкова лесно да се направи. Всъщност е почти невъзможно.

- Как става?

Поколебах се. Михаил ни беше помогнал, но не бе в кръга на доверените ми хора. Дори

и сега видях онзи обладан поглед в очите му, който бях видяла и преди. Болката от

загубата на любимата му все още го измъчваше. Сякаш винаги щеше да е така. Щях ли

да направя повече лошо отколкото добро, ако му кажех това, което бях научила? Щеше

ли тази мимолетна надежда само да го нарани повече?

Накрая реших да му кажа. Дори и да кажеше на други, а не мислех, че ще го направи, повечето щяха да му се присмеят така или иначе. Нямаше да има щети. Истински

проблем щеше да има, ако той кажеше на някой за Виктор и Робърт, ала аз всъщност

можех да не му споменавам за тяхната намеса. За разлика от Кристиан, на Михаил

очевидно не му бе хрумнало, че бягството от затвора, толкова обсъждано в моройските

новини, беше извършено от тийнейджърите, на които той помогна да се измъкнат.

Михаил вероятно не можеше да мисли за нищо, което не включваше спасяването на

неговата Соня.