i ea1403da12425be3

- Точно затова ще започнем, когато си далеч от Двореца. Тя ще бъде твърде далеч, за да

направи каквото и да е.

О, Боже Господи. Бих им дала няколко урока по борба... започвайки с юмрук в лицето

на Кристиан.

- А когато се върнем? - попита Лиса. - Тя ще разбере. Неизбежно е с връзката.

Той сви рамене.

- Ако все още е на длъжност озеленител, ще може да й се измъкнем. Имам предвид, ще

знае какво правим, но няма да може да ни попречи. Много.

- Може да не е достатъчно, - каза Лиса с въздишка. - Роуз беше права за това – не мога

да се науча за седмици на нещо, което е отнело години на нея.

Седмици? Толкова време ли си даваше?

- Трябва да опиташ, - каза той почти нежно. Почти.

- Защо си толкова заинтересован от това? - попита Лиса подозрително. - Защо си се

загрижил толкова за връщането на Дмитрий? В смисъл, знам, че го харесваше, но

нямаш точно същата мотивация, каквато има Роуз.

- Той беше добър човек, - рече Кристиан. - И ако имаше начин да го превърнем отново в

дампир? Да, това би било страхотно. Но е повече от това... не е само той. Ако има начин

да се спасят всички стригои, това би променило света ни. Не че да ги палим не е готино, особено след като са си направили купона с убиването, но ако можем да спрем тези

убийства на първо място? Това е ключът за нашето спасение. За всички нас.

Лиса остана без думи за момент. Кристиан беше говорил страстно и надежда, която тя

не беше очаквала, сякаш се излъчваше от него. Беше... трогателно.

Той се възползва от мълчанието й.

- Освен това никой не може да каже какво ще направиш без нечия помощ. А аз искам да

намаля всички шансове да бъдеш убита, защото дори и Роуз да го отрича, аз знам, че ти

ще продължиш с това.

Лиса отново остана тиха, обмисляйки ситуацията. Слушах мислите й и не ми харесваше

накъде отиваха.

- Тръгваме в шест, - каза тя накрая. - Можеш ли да дойдеш долу в пет и половина? -

Татяна нямаше да бъде въодушевена, когато чуе за новия избор на гост, ала Лиса бе

сигурна, че може да поговори набързо с нея сутринта.

Той кимна.

- Ще бъда там.

Обратно в стаята ми, аз бях поразена. Лиса щеше да опита да се научи как да намушка

стригой – зад гърба ми – и щеше да вземе Кристиан да й помага. Тези двамата си

ръмжаха откакто се разделиха. Трябваше да се чувствам поласкана, че това промъкване

покрай мен ги събираше заедно, но не бях. Бях ядосана.

Обмислих възможностите си. Сградите, в които бяхме аз и Лиса, нямаха вечерен час

като спалните в училището ни, но персоналът тук беше инструктиран да каже на някого

в офиса на пазителите, ако стана твърде общителна. Ханс също така ми беше казал да

стоя далеч от Лиса до следващо нареждане. Премислих всичко за момент, мислейки, че

може би ще си струва Ханс да ме извлече от стаята на Лиса, но накрая измислих

алтернативен план. Беше късно, но не твърде късно и аз излязох от стаята си и отидох

до тази до моята. Като почуках на вратата се надявах, че съседът ми е все още буден.

Тя беше дампир на моите години, току-що се беше дипломирала в друго училище.

Нямах мобилен телефон, но я бях видяла да говори по нейния по-рано днес. Тя се

показа на вратата след няколко секунди и за щастие изглежда не си беше лягала.

- Здравей, - каза тя, разбираемо изненадана.

- Здрасти, мога ли да изпратя съобщение от телефона ти?

Не исках да окупирам телефона й с разговор, пък и освен това Лиса можеше просто да

ми затвори. Съседката ми повдигна рамене, влезе обратно в стаята и се върна с

телефона. Бях запомнила номера на Лиса и й изпратих следното съобщение:

Зная какво мислиш да направиш и то е ЛОША идея. Ще сритам задниците и на двама

ви, щом ви намеря.

Върнах телефона на собственичката му.

- Благодаря. Ако някой отговори на съобщението, може ли да ми кажеш?

Тя каза, че ще го направи, но аз не очаквах отговор. Щях да получа съобщението си по

друг начин. Когато се върнах в стаята си и в ума на Лиса, стигнах точно когато

телефонът й звънна. Кристиан си беше тръгнал и тя прочете съобщението ми с мрачна

усмивка. Отговорът ми дойде чрез връзката. Тя знаеше, че я гледам.

Съжалявам, Роуз. Това е риск, който трябва да поема. Ще го направя.

Подмятах се и се въртях цялата нощ, все още ядосана на това, което Лиса и Кристиан се

опитваха да направят. Не мислех, че въобще ще заспя, но когато Ейдриън дойде при мен

в съня ми, стана ясно, че изтощението на тялото ми е победило тревогата на ума ми.

- Лас Вегас? - попитах аз.

Сънищата на Ейдриън винаги бяха на различни места, по негов избор. Тази нощ

стояхме в Стрип, много близо до мястото, където Еди и аз се бяхме срещнали с него и

Лиса на ЕмДжиЕм Гранд. Блестящите светлини и неонът на хотелите и ресторантите

проблясваха в тъмнината, но средата като цяло беше зловещо тиха в сравнение с

реалността. Ейдриън не беше довел колите или хората от реалния Лас Вегас. Беше като

призрачен град.

Той се усмихна, като се подпря на стълб, покрит с плакати за концерти и служби за

ескортиране.

- Ами, не можахме да му се насладим наистина, докато бяхме там.

- Така е. - Стоях на няколко крачки от него, с ръце скръстени на гърдите. Носех джинси