i ea1403da12425be3

купета със зелени керемиди, а купетата на свой ред завършваха със златни кръстове.

Две градини отбелязваха далечните граници на обширните земи на църквата, ние

работехме по една от тях. Близо до нас беше едно от най–забележителните места в

Двореца: гигантска статуя на някаква древна моройска кралица, която беше висока

почти десет пъти повече от мен. Съответстващата статуя на крал бе на

противоположната страна на земите. Никога не бих могла да си спомня имената им, но

бях сигурна, че сме ги споменавали в часовете ми по история. Били са утописти,

променили света на мороите за своето време.

С периферното си зрение видях някаква фигура и предположих, че е Ханс, идващ да ни

даде друга ужасна домакинска работа. Погледнах нагоре и бях изненадана да видя, че е

Кристиан.

- Смятай, - казах аз. - Нали знаеш, че ще си навлечеш проблеми, ако някой те види да

говориш с мен.

Кристиан сви рамене и седна на края на отчасти завършена каменна стена.

- Съмнявам се. Ти си тази, която ще си навлече проблеми и наистина не мисля, че

нещата могат да станат по–зле за теб.

- Така е, - изсумтях аз.

Той седя няколко секунди така, гледайки ме как трупам пръст, лопата след лопата. Най–

накрая попита,

- Добре. Как и защо го направихте?

- Какво?

- Знаеш точно какво. Малкото ви приключение.

- Качихме се на самолет и летяхме до Лас Вегас. Защо? Хмм. Нека помисля. - Спрях, за

да избърша потта от челото си. - Защото къде на друго място ще намерим тематични

пиратски хотели и бармани, които не питат много-много за личните карти?

Кристиан ми се присмя.

- Роуз, не ми говори глупости. Не сте отишли в Лас Вегас.

- Имаме самолетни билети и разписки от хотела, с които да го докажем, да не

споменаваме хората, които са видели принцеса Драгомир да удря джакпота на

ротативките.

Бях се съсредоточила върху работата си, но подозирах, че Кристиан поклаща глава с

раздразнение.

- Веднага щом разбрах, че трима души са освободили Виктор Дашков от затвора се

сетих, че трябва да сте вие. Трима от вас са заминали? Без съмнение.

Недалеч видях как Еди настръхва и се оглежда наоколо смутено. Аз направих същото.

Може и да бях отчаяна за социални контакти, но не и с риска някой опасен да ни

подслушва. Ако престъплението ни излезеше наяве, градинската работа щеше да ни се

струва като ваканция. Бяхме сами, ала все пак задържах гласа си нисък и се опитвах да

изглеждам честна.

- Чух, че са били хора, наети от Виктор. - Това беше още една от разпространяващите се

теории, както и тази: - Всъщност мисля, че се е превърнал в стригой.

- Да бе, - рече Кристиан подигравателно. Познаваше ме твърде добре, за да ми повярва.

- Също чух, че един от пазителите не може да си спомни какво го е накарало да атакува

приятелите си. Кълне се, че е бил под нечий контрол. Някой, който има такова

внушение, би могъл да накара другите да виждат хора, мимове, кенгура...

Отказах да гледам към него и забих лопатата дълбоко в земята. Прехапах устната си в

яда си.

- Тя го направи, защото мисли, че стригоите могат да бъдат върнати в предишното си

състояние.

Извъртях глава и зяпнах Еди невярващо, удивена, че проговори.

- Какво правиш?

- Казвам истината, - отговори Еди, без да спира работата си. - Той е наш приятел.

Мислиш ли, че ще ни докладва?

Не, бунтовникът Кристиан Озера нямаше да ни докладва. Но това не означава, че исках

истината да излезе наяве. Това е житейски факт: колкото повече хора знаят истината, толкова по–голям е шансът тя да се разкрие.

Без изненада, реакцията на Кристиан не беше по–различна от тази на всички останали.

- Какво? Това е невъзможно. Всеки го знае.

- Не и според брата на Виктор Дашков, - каза Еди.

- Ще престанеш ли? - извиках аз.

- Можеш да му кажеш ти или аз ще го направя.

Въздъхнах. Бледосините очи на Кристиан гледаха към нас, широко отворени и учудени.

Както повечето от приятелите ми и той имаше луди идеи, но това преминаваше

границата на лудостта.

- Мислех, че Виктор Дашков е единствено дете, - каза Кристиан.

Поклатих глава.

- Не. Баща му е имал любовна афера, така че Виктор има незаконен полу–брат. Робърт.

Той също използва Духа.

- Само ти, - рече Кристиан. - Само ти би намерила нещо такова.

Игнорирах това, което май беше завръщане към нормалния му цинизъм.

- Робърт твърди, че е излекувал стригой – убил е немъртвата част от нея и я е върнал

към живота.

- Духът има граници, Роуз. Теб може и да са те върнали, но стригоите са мъртви.

- Не знаем какъв е пълният обхват на Духа, - посочих аз. - Половината от него все още е

мистерия.

- Знаем за Свети Владимир. Ако можеше да възстановява стригои, не мислиш ли, че

човек като него щеше да го прави? Имам предвид, ако това не е чудо, тогава какво е?

Нещо такова щеше да оцелее в легендите, - оспори Кристиан.

- Може би. А може би не. - Завързах наново конската си опашка, като си спомних

разговора с Робърт в главата си за стотен път. - Може би Влад не е знаел как. Съвсем не

е лесно.

- Да, - съгласи се Еди. - Това е добрата част.

- Хей, - отвърнах остро. - Зная, че си ми ядосан, но с Кристиан тук, наистина няма

нужда още някой да прави подигравателни коментари.