i ea1403da12425be3

- Не знам, - каза Кристиан. - За нещо такова може би ще имаш нужда от двама души.

Сега обясни как става това чудо по общото мнение.

Въздъхнах.

- Като омагьосаш с Духа заострения кол, заедно с другите четири елемента.

Магията на Духа бе ново понятие и за Кристиан.

- Никога не бях мислил за това. Предполагам, че Духът ще поразтърси нещата..., но не

мога да си представя, че да намушкаш стригой с кол, омагьосан с Духа, ще е

достатъчно, за да го върне обратно.

- Ами... там е работата. Според Робърт аз не мога да го направя. Трябва да е направено

от някой, който използва Духа.

Още тишина. Отново бях оставила Кристиан без думи.

Накрая той проговори.

- Не познаваме толкова много използващи Духа. Особено такива, които могат да се бият

или да намушкат стригой.

- Знаем за двама използващи Духа. - Намръщих се, като си спомних Оксана в Сибир и

Ейвъри, заключена някъде... къде? Болница? Място като Тарасов?

- Не, четирима. Петима, ако броим и Робърт. Но да, никой от тях не може да го направи

наистина.

- Няма значение, защото не може да бъде направено, - рече Еди.

- Не знаем! - Отчаянието в гласа ми ме стресна. - Робърт вярва в това. Дори Виктор

вярва. - Поколебах се. - И Лиса вярва.

- И иска да го направи, - каза Кристиан, като бързо схвана. - Защото би направила

всичко за теб.

- Тя не може.

- Защото няма способността или защото ти няма да я оставиш да го направи?

- И двете, - проплаках аз. - Няма да я допусна близо до стригой. Тя вече е...

Простенах, мразех мисълта да разкрия това, което бях открила чрез връзката по

времето, когато бяхме разделени. - Тя е взела кол и се опитва да го омагьоса. Досега

няма особен късмет, слава Богу.

- Ако това беше възможно, - започна Кристиан бавно. - Би могло да промени света ни.

Ако тя се научи...

- Какво? Не! - Толкова силно исках Кристиан да ми повярва, а сега ми се щеше да не го

беше правил. Единствената добра страна на всичко това, че ако никой от приятелите ми

не мислеше, че е възможно, бе, че никой от тях не би и помислил за това Лиса да се бие

със стригои. - Лиса не е боец. Никой, който използва Духа и когото познаваме, не е, така

че освен ако не намерим някой, аз бих предпочела... - Трепнах. - Бих предпочела

Дмитрий да умре.

Това най–накрая накара Еди да прекъсне работата си. Той хвърли лопатата си на земята.

- Наистина ли? Никога не бих го предположил.

Сарказъм, който конкурираше моя собствен.

Завъртях се и тръгнах с големи крачки към него, юмруците ми бяха стиснати.

- Виж какво, не мога да понасям това повече! Съжалявам. Не знам какво друго да кажа.

Знам, че се издъних. Оставих Дмитрий да се измъкне. Оставих и Виктор да се измъкне.

- Ти си оставила Виктор да се измъкне? - попита Кристиан стреснат.

Игнорирах го и продължих да викам на Еди.

- Беше грешка. С Дмитрий... беше момент на слабост. Провалих се на тренировката.

Знам, че го направих. И двамата го знаем. Но ти знаеш, че не възнамерявах да нанеса

щетите, които причиних. Ако наистина си ми приятел, трябва да го знаеш. Ако можех

да върна нещата... - Преглътнах, изненадана да усетя, че очите ми горят. - Бих го

направила. Кълна се, бих го направила, Еди.

Лицето му беше абсолютно спокойно.

- Вярвам ти. Приятел съм ти и зная... Зная, че не искаше нещата да се развият по

начина, по който се развиха.

Издишах облекчено, изненадана от това колко притеснена бях да не изгубя уважението

и приятелството му. Поглеждайки надолу, се изненадах да видя, че юмруците ми са

стиснати. Тогава се успокоих, не можех да повярвам, че бях толкова разстроена.

- Благодаря ти. Благодаря ти толкова много.

- Какво е цялото това викане?

И двамата се обърнахме и видяхме Ханс да идва към нас. И изглеждаше ядосан.

Забелязах също, че Кристиан на практика се беше изпарил във въздуха. Просто така.

- Това не е време за приказки! - изръмжа Ханс. - На вас двамата ви остава още един час

днес. Ако ще се разсейвате, може би трябва да ви разделим. - Той кимна към Еди. -

Хайде. Има малко документация с твоето име на нея.

Погледнах Еди състрадателно, докато Ханс го отвеждаше. Все пак бях облекчена, че не

аз трябваше да върша бумащината.

Продължих работата си, в ума ми се въртяха същите въпроси, които си бях задавала

цяла седмица. Наистина мислех всичко, което казах на Еди. Толкова силно исках тази

мечта за спасяването на Дмитрий да бъде истина. Исках я повече от всичко – освен

Лиса да рискува живота си. Не трябваше да се колебая. Трябваше просто да убия

Дмитрий. Виктор нямаше да избяга. Лиса нямаше да размишлява отново върху думите

на Робърт.

Мисълта за Лиса ме вкара в ума й. Тя беше в стаята си, опаковаше нещо в последния

момент преди да си легне. Утре беше посещението й в Лихай. Не особено изненадващо, поканата ми да отида с нея беше отменена, в следствие на последните събития.

Рожденият й ден – нещо, което беше ужасно пренебрегнато в тази бъркотия – бе този

уикенд и на мен не ми изглеждаше правилно да съм далеч от нея тогава. Трябваше да

празнуваме заедно. Мислите й бяха объркани и тя беше толкова задълбочена в тях, че

внезапното почукване на вратата я накара да подскочи.