i ea1403da12425be3

натоварения път. Небето вече розовееше, но все още се чувствах сигурна навън. Далеч

по-сигурна, отколкото в коридора на “Луксър”. Чрез връзката ни винаги можех да

намеря Лиса и без колебание поведох Еди през завоите към “ЕмДжиЕм” – честно,

фоайетата на тези места ставаха все повече и повече объркващи – докато не видяхме

Лиса и Ейдриън, които стояха близо до редица ротативки. Той пушеше. Тя ме забеляза и

се затича към мен, като обви ръце около врата ми.

- О, Боже мой. Така се уплаших. Не знаех какво ви се е случило. Мразя тази

еднопосочна връзка.

Насилих се да й се усмихна.

- Добре сме.

- В доста натъртен вид, - замисли се Ейдриън, като се приближи. Не се съмнявах.

Заради адреналина от битката беше лесно да не забелязваш раните и болката. По-късно, когато боят вече е свършил, започваш да осъзнаваш през какво е минало тялото ти току-

що.

Бях така благодарна, че виждам, че Лиса е добре, че пропуснах това, което Еди вече

беше забелязал.

- Хора, къде са Виктор и Робърт?

Веселото лице на Лиса се смръщи и дори Ейдриън изглеждаше мрачен.

- По дяволите, - рекох, без да имам нужда от обяснение.

Лиса кимна, очите й разширени и объркани.

- Изгубихме ги.

Глава 11

Е. Колко перфектно.

Отне ни известно време да решим какво ще е следващото ни действие. Обсъдихме

няколко слаби идеи да проследим Робърт и Виктор, всички, от които отхвърлихме.

Телефонът на Робърт беше мобилен и докато ЦРУ можеше да проследява такива неща,

ние безспорно не можехме. Дори и ако адресът на Робърт беше в телефонния указател, знаех, че Виктор няма да позволи да се върнат там. И докато Ейдриън и Лиса можеха да

засичат аурите на тези, които използват Духа, ние едва можехме да се скитаме безцелно

в града и да очакваме да намерим нещо.

Не, нямахме късмет с тези двамата. Нямаше какво друго да направим, освен да се

върнем в Двореца и да посрещнем наказанието, което ни очакваше. Ние... – аз - бяхме

прецакани.

С изгрева на слънцето и с това, че вече нямахме известен престъпник, който да ни

забърка в нещо, моята група мрачно реши да отидем до Магическия час и да измислим

плановете си за пътуване. Имаше възможност с Лиса да бъдем разпознати тук, ала

бягащите момичета не бяха точно в същата категория като бягащите предатели. Бяхме

решили да хвърлим заровете (без игра на думи) и да се движим около пазители, вместо

да рискуваме да ни нападнат стригои преди да се измъкнем от Вегас.

Магическият час не беше по-различно от останалите казина, в които бяхме, освен ако

не знаеш за какво да се оглеждаш. Хората там бяха твърде заинтересовани от чара на

игрите и блясъка, за да забележат, че много от останалите посетители бяха неизменно

високи, слаби и бледи. Колкото до дампирите? Хората не можеха да кажат, че ние не сме

хора. Само необичайното чувство, което мороите и дампирите имаха ни помагаше да

разберем кой кой беше.

Изникващи сред одобрителните викове, бърбореща и – понякога – ридаеща тълпа, бяха

пазителите. Както беше по изискване, само шепа от тях можеше да е разпределена през

цялото време на място като това. За щастие, броят им беше увеличен от богатите и

силните, които идваха да играят. Развълнувани морои викаха около ротативките или

рулетките, докато тихи, наблюдаващи пазители се въртяха зад тях, като държаха всичко

под око. Никой стригой не би дошъл тук.

- Сега какво? - попита Лиса, почти надвиквайки шума. Беше първият път, когато някоя

от нас проговори, откакто бяхме решили да дойдем тук. Бяхме спрели близо до някакви

маси за блекджек, точно в разгара на всичко.

Въздъхнах. Настроението ми беше толкова тъмно, че дори не се нуждаех от някакви

странични ефекти на Духа. Загубих Виктор, загубих Виктор. Собствените ми мислени

обвинения бяха един безкраен кръг.

- Намираме бизнес центъра им и резервираме билети за да се махнем от тук, - казах аз.

- В зависимост от това колко трябва да чакаме за полет, може да се наложи отново да

резервираме стая.

Очите на Ейдриън сканираха действията около нас, като се задържаха по-дълго на един

от многото барове.

- Няма да умрем, ако прекараме малко време тук.

Сопнах му се.

- Наистина ли? След всичко което ни се случи, ти мислиш само за това?

Замреженият му поглед се обърна към мен и се превърна в намръщване.

- Тук има камери. Хора, които може да те разпознаят. Да има твърдо доказателство, че

си била в това казино, а не в Аляска е нещо хубаво.

- Така е, - съгласих се. Мисля, че типичната за Ейдриън наситена от удоволствия

атмосфера маскираше дискомфорта. Като изключим това, че искаше да разбере защо

наистина съм дошла в Лас Вегас, той също се беше натъкнал на стригои – между които

и Дмитрий. Това не беше лесно преживяване за никой морой. - Въпреки че нямаме

алиби за времето, когато наистина бяхме в Аляска.

- Докато не засекат самия Виктор тук, никой няма да направи връзката. -Гласът на

Ейдриън стана рязък. - Което наистина показва колко тъпи са всички те.

- Ние помогнахме да приберат Виктор, - каза Лиса. - Никой не би помислил, че сме

достатъчно луди, за да го пуснем на свобода.

Еди, останал тих, ме погледна остро.

- Тогава е решено, - рече Ейдриън. - Някой да ни резервира билети. Аз ще отида да си