i ea1403da12425be3

Движението трябваше да разбие скулата на Еди, но той успя да се дръпне достатъчно, че ударът да бъде в тялото му, а не в лицето. Болеше си, но поне беше жив.

Всичко това се разигра за части от секундата. И в тези кратки моменти, нещата за мен

се промениха. Докато Дмитрий се беше привел, за да ме захапе, бях успяла да

превъзмогна желанието да мисля за него като за Дмитрий, човека, когото някога

познавах и обичах. Продължително притисната в позицията на жертвата и на крачка от

смъртта, аз продължих да се настройвам в бойна готовност.

Сега, докато гледах как някой друг се бие с Дмитрий... като виждах как колът на Еди се

насочва към него... е, изведнъж изгубих обективната си гледна точка. Спомних си защо

бях тук. Спомних си какво бяхме научили от Робърт току-що.

Несигурно. Всичко беше все още толкова несигурно. Бях се заклела, че ако попаднех в

ситуация, в която Дмитрий е напът да ме убие и не съм научила повече за спасяването

на стригой, ще го направя. Ще го убия. И това беше шансът ми. Заедно с Еди можех да

поваля Дмитрий. Можехме да сложим край на това, точно както той някога искаше.

И все пак... преди по-малко от половин час получих мъничко надежда, че стригоите

могат да бъдат спасени. Вярно, че частта, в която би трябвало да го извърши някой

владеещ Духа, беше абсурдна, но Виктор вярваше. А щом някой като него беше

повярвал...

Не можех да го направя. Дмитрий не можеше да умре. Още не.

Втурнах се с кола, силен удар, с който забих сребристия връх в задната част на главата

на Дмитрий. Той изръмжя бясно и успя да се обърне и да ме изблъска, докато все още се

бореше с Еди. Дмитрий беше толкова добър. Но колът на Еди все повече се

приближаваше до сърцето на Дмитрий и очите на приятеля ми бяха непоколебими в

намерението му да го убие.

Вниманието на Дмитрий прескачаше между двама ни и за миг – колкото едно вдишване

– видях как Еди насочи кола си към точното място, готов да го забие в сърцето на

Дмитрий. Удар, който изглежда нямаше да се провали, както моят преди.

И именно затова, с едно плавно движение насочих кола си, като замахнах през лицето

на Дмитрий и така отблъснах ръката на Еди. Беше красиво лице. Мразех се за това, че

го наранявах, но знаех, че Дмитрий ще се излекува. Докато атакувах, се блъснах в него, като избутах Еди , така че с него да се изправим пред аварийния пожарен изход, който

все още пискаше пронизителното си предупреждение. Каменното изражение на Еди се

превърна в изненадано и за момент бяхме като в задънена улица: аз го бутах към

вратата, а той мен – обратно към Дмитрий. Обаче видях колебанието. Бяхме в странно

положение и той беше на ръба да ме изтика в ръцете на стригой, нещо, което

тренировъчното му обучение не би позволило.

Дмитрий обаче вече използваше възможността си. Ръката му се протегна и хвана едното

ми рамо в опит да ме завърти назад. Еди хвана ръката ми и ме задърпа напред.

Простенах от изненада и болка. Имах чувството, че ще ме разкъсат на две. Дмитрий бе

далеч по-силен, но дори и застанала по средата, теглото ми изигра роля и аз се приведох

към страната на Еди, което ни помогна. И все пак беше трудно. Като да вървиш в мед.

При всяка крачка, която правех напред, Дмитрий ме дърпаше назад.

Но с Еди правехме бавен – и много, много болезнен – прогрес към вратата. Няколко

секунди по-късно чух тропот от стъпки и гласове.

- Охраната, - рече Еди, като ме изтегли.

- По дяволите, - рекох.

- Не можеш да спечелиш, - изсъска Дмитрий. Той успя да ме хване и с двете си ръце и

сега ни превъзхождаше по сила.

- О, така ли? Скоро целият екип от тайните служби на “Луксър” ще е тук.

- Скоро тук ще е пълно с тела. Човешки, - рече той презрително.

Именно тези хора ни стигнаха. Не съм сигурна какви точно бяха впечатленията им.

Някакъв мъж нападаше тийнейджъри? Закрещяха ни да се пуснем и да се обърнем към

тях, инструкции, които и тримата игнорирахме заради епичната ни битка, изразена в

теглене. И тогава трябва да са хванали Дмитрий. Той все още ме теглеше, но хватката

му се разхлаби достатъчно, че едно по-здраво дръпване от Еди и наклоняване от моя

страна да ме освободи. С Еди дори не погледнахме назад, макар че охраната викаше и

на нас.

Те не бяха единствените, които викаха. Точно преди да бутна вратата, за да я отворя, чух, че Дмитрий ме вика. Гласът му беше подигравателен и придружен от смях.

- Не е свършило, Роза. Наистина ли мислиш, че има място на света, където да идеш и да

не те намеря? – същото предупреждение, винаги същото предупреждение.

Направих всичко възможно, за да игнорирам страха, който тези думи пробудиха. С Еди

се озовахме насред примесения с пушек пустинен въздух, както и под слънцето, което

все още грееше, въпреки че беше привечер. Бяхме на паркинга на хотел “Луксър” ,

който обаче не беше достатъчно пренаселен, за да ни помогне да се скрием. Без никаква

комуникация, с него се разделихме към претъпкания “Стрип”, като знаехме, че

физическите ни възможности доста надхвърляха тези на който и да било човек и се

оставихме да се изгубим сред тълпите от хора.

Проработи. Така и не видях колко ни последваха. Предполагах, че хората от охраната