i ea1403da12425be3

Дори и с хора наблюдатели на летището и следени кредитни карти, както беше

направил Ейдриън, Дмитрий и приятелите му стригои би трябвало да бяха изчакали да

стане вечер.

Не, не е задължително, осъзнах аз миг по-късно. Стригоите понякога намираха други

начини. Камиони и микробуси с тъмни, напълно запечатани кабини. Подземни входове.

Мороите, които отскачаха до казиното на “Часът на вещиците” знаеха за тайните

тунели, които свързваха определени сгради. Дмитрий вероятно също знаеше всичко

това. Ако ме чакаше да изляза извън безопасното място, със сигурност щеше да направи

всичко, за да стигне до мен. Знаех по-добре от всеки друг колко досетлив беше той.

Знаех и че се опитваше да ме разсее като ми говореше.

- А най-странното от всичко, - продължи той, - е, че не дойде сама. Доведе морои.

Винаги си рискувала живота си, но не очаквах да направиш това и с техните.

Тогава нещо ми хрумна. Освен слабия шум от казиното от другата страна на коридора и

звуковете от битката ни, всичко останало беше тихо. Липсваше един важен звук. Да

кажем като звук от алармата на пожарния авариен изход.

- Лиса! – извиках. – Изведи ги от тук, по дяволите! Изведи ги всичките!

Тя трябваше да е по-съобразителна. Всички трябваше. Вратата водеше към по-горни

етажи – и навън. Слънцето още грееше. Нямаше значение, че алармата щеше да доведе

охраната на хотела тук. По дяволите, та това можеше да уплаши стригоите. Това, което

имаше значение, беше, че мороите трябваше да са в безопасност.

Но при бърза проверка чрез връзката ми разбрах, че има проблем. Лиса беше

замръзнала. Като зашеметена. Беше видяла с кого се биех и шокът от това беше

прекалено голям. Да знае, че Дмитрий беше стригой беше едно. Но да го види –

наистина, съвсем да го види – е, това си беше различно. Знаех го от личен опит. Дори и

след като бях подготвена, видът му все още ме разстройваше. Тя беше като попарена, неспособна да мисли или да се движи.

Отне ми само миг, за да разбера чувствата й, но в битка със стригой дори една секунда

би могла да те постави на границата между живота и смъртта. Разговорът на Дмитрий

бе проработил и въпреки че го наблюдавах и мислех, че гардът ми е вдигнат, той се

промъкна и ме притисна в стената, ръцете му така болезнено стиснаха моите, че

изпуснах кола си.

Той изправи лице точно пред моето, така близо, че челата ни се допираха.

- Роза..., - промърмори той. Дъхът му беше топъл и сладък. Може би трябваше да ми

мирише на смърт или разруха, ала не беше така. – Защо? Защо трябваше да го направиш

толкова трудно? Можехме да прекараме вечността заедно...

Сърцето ми бумтеше в гръдния ми кош. Бях уплашена, ужасена от смъртта, която знаех, че е само на секунди от мен. И в същото време бях изпълнена с тъга от това, че ще го

загубя. Като гледах чертите на лицето му, като чувах същия акцентиран глас, който дори

сега ме обгръщаше като кадифе... Сърцето ми се разбиваше отново и отново. Защо?

Защо ни се беше случило това? Защо светът бе така жесток?

Опитах отново да се измъкна от хватката му, за пореден път опитвайки да се отърся от

това, че беше Дмитрий. Бяхме хищник и плячка – и имаше опасност да бъда изядена.

- Съжалявам, - казах през стиснати зъби, тресейки се силно – и отново не успявах – за

да се измъкна от ръцете му. – Вечността за мен не е да бъда част от немъртвата мафия.

- Зная, - рече той. Можех да се закълна, че по лицето му се изписа тъга, но по-късно се

убедих, че вероятно съм си въобразила. – Вечността ще е самотна без теб.

Внезапно пронизителен писък закънтя в ушите ми. И двамата трепнахме. Шумовете,

които предупреждаваха хората, бяха далеч по-силни за чувствителния ни слух. И все

пак не можех да не изпитам облекчение. Пожарната аларма. Най-накрая тези идиоти – и

да, въобще не се притеснявах, че наричам приятелите си идиоти, особено след като се

държаха като такива – бяха напуснали сградата. Усетих слънчевата светлина през

връзката и се успокоих от това, когато зъбите на Дмитрий доближиха артерията ми,

която щеше да разплиска живота от кръвта ми.

Надявах се, че алармата ще го разсее, но той беше прекалено добър. Опитах още

веднъж да се измъкна, като се надявах, че ще го изненадам, но нямаше начин. Това, което го изненада, беше колът на Еди, който се заби в стомаха му.

Дмитрий изръмжа от болка и ме пусна, обръщайки се към Еди. Лицето на Еди беше

сурово, въобще не мигаше. Ако се беше развълнувал, когато бе видял Дмитрий, то не го

показваше. Всичко, което знаех, беше, че Еди дори не мислеше за него като за Дмитрий.

Вероятно всичко, което виждаше, беше просто един стригой. Така бяхме обучени. Да

виждаме чудовищата, не хората в тях.

Вниманието на Дмитрий вече не беше насочено към мен, поне за момента. Той искаше

да протака смъртта ми. Еди просто беше това, което го разсейваше и от което трябваше

да се отърве, за да продължи играта.

Еди и Дмитрий започнаха нещо като танц, подобен на моя с Дмитрий по-рано, само че

Еди не познаваше движенията на Дмитрий, както аз. Затова и Еди не успяваше напълно

да избегне замахването и Дмитрий го хвана за рамото и го изблъска в стената.