i ea1403da12425be3

бяха посветили вниманието си на високия мъж, който убиваше хора в хотела им.

Гласовете, които викаха след нас, заглъхнаха и с Еди най-накрая забавихме крачка и

спряхме пред “Ню Йорк-Ню Йорк” и отново, без дори да говорим, веднага се втурнахме

в хотела. Имаше по-особено фоайе и беше по-претъпкан от “Луксър” и лесно се

вмъкнахме, докато не намерихме празно място покрай стената от другата страна на

казиното в хотела.

Тичането беше изморително дори и за нас, и ни отне време, за да си поемем въздух, докато стояхме там. Знаех, че нещата са доста сериозни, когато Еди най-накрая се

обърна към мен и по лицето му се разля гняв. Еди винаги беше човек на спокойствието

и контрола след като стригоите го похитиха миналата година. Това го беше направило

по-здрав, по-решителен да се изправи пред всяко предизвикателство. Но, ох, сега ми

беше бесен.

- Какво беше това, по дяволите? – възкликна Еди. – Ти го пусна!

Придадох си възможно най-суров вид, но той изглежда ме превъзхождаше днес.

- Какво, да не би да пропусна частта, в която му посегнах с кола си?

- Сърцето му ми беше на мушка! Имах възможността, а ти ме спря!

- Охраната идваше. Нямахме време. Трябваше веднага да изчезнем оттам, не можехме

да ги оставим да видят, че го убиваме.

- Не мисля, че ще останат изобщо от тях, че да докладват за видяното, - отвърна Еди

равно. Той изглежда се опитваше да си възвърне контрола. – Дмитрий ще остави

купчина трупове там. Знаеш го. Хора умряха, защото ти не ме остави да го пробода.

Трепнах, осъзнала, че Еди е прав. Всичко трябваше да свърши там. Не бях погледнала

добре колко бяха хората от охраната на брой. Колко ли бяха умряли? Не беше от

значение. Единствено фактът, че невинно хора бяха умряли, имаше значение. Дори един

беше прекалено много. И беше по моя вина.

Мълчанието ми накара Еди да продължи.

- Как можа ти от всички хора да забравиш този урок? Знам, че преди ти беше

инструктор – но беше. Не е същият. Напомнят ни това непрекъснато. Не се колебай. Не

мисли за него като за истински човек.

- Обичам го, - избълвах аз без да искам. Еди не знаеше. Само няколко човека знаеха за

интимните ми отношения с Дмитрий и за станалото в Сибир.

- Какво? – възкликна Еди и ахна. Гневът му се превърна в шок.

- Дмитрий... той беше повече от мой инструктор...

Еди продължи да ме зяпа няколко дълги секунди.

- Беше, - рече той накрая.

- Моля?

- Той е бил нещо повече от твой инструктор. Обичала си го, - временното объркване на

Еди се беше изпарило. Пак беше суровият пазител, никакво състрадание. – Съжалявам, но това е в миналото, каквото и да е имало между вас. Трябва да знаеш това. Човекът, когото си обичала, вече го няма. Този, когото видяхме сега? Не е същият.

Бавно поклатих глава.

- Аз... знам. Знам, че това не е той. Знам, че е чудовище, но можем да го спасим... ако

успеем да направим каквото Робърт ни казваше...

Очите на Еди се разшириха и за миг той остана без думи.

- За това ли е било всичко? Роуз, това е абсурдно! Не може да вярваш в това. Стригоите

са мъртви. Те не са хора за нас. Робърт и Виктор ти разправяха просто измишльотини.

Сега аз се изненадах.

- Тогава защо изобщо си тук? Защо остана с нас?

Той вдигна ръце вбесено.

- Защото си ми приятелка. Останах с теб по време на всичко това... освобождаването на

Виктор, слушането на лудия му брат... защото знаех, че ти имаше нужда от мен. Всички

имахте, за да ви помогна да сте в безопасност. Мислех, че имаш сериозна причина, за да

измъкнеш Виктор – и че ще го върнеш. Това звучи ли лудо? Да, но е нормално за теб.

Винаги си имала добри причини за нещата, които правиш. – той въздъхна. – Но това...

това пресича всякакви граници. Да оставиш стригой да се измъкне, за да преследваш

някаква идея – някаква идея, която вероятно изобщо няма да проработи – е десет пъти

по-зле от това, което направихме с Виктор. Стотици пъти по-зле. Всеки ден, през който

Дмитрий върви някъде по света, е ден, в който други хора ще умрат.

Свлякох се до стената и затворих очи, като усетих, че ми прилошава. Еди беше прав.

Бях провалила всичко. Бях си обещала, че ще убия Дмитрий, ако се изправех срещу

него преди да разберем напълно метода на Робърт. Всичко можеше да свърши днес..., но

аз се спрях. Отново.

Отворих очи и се изправих, имах нужда да намеря нова цел преди да избухна в плач

насред казиното.

- Трябва да намерим другите. Те са някъде незащитени.

Вероятно беше единственото нещо, което можеше да спре караницата ми с Еди.

Инстинктивният дълг зовеше. Защитата на мороите.

- Можеш ли да кажеш къде е Лиса?

Връзката ни беше активна през цялото ни бягство, но не си бях позволила да се

съсредоточа в нея и да се уверя, че тя е жива и е добре. Сега разширих връзката малко

повече.

- Отсреща на улицата. В “ЕмДжиЕм”. – бях видяла огромния хотел, когато влязохме в

този, но не бях осъзнала, че Лиса е там. Сега можех да я почувствам, скрита в тълпата

като нас, уплашена, но здрава. Щеше ми се тя и останалите да бяха решили да стоят на

слънцето, но инстинктите я бяха довели до подслона на сградата.

С Еди повече не отворихме дума за Дмитрий, докато вървяхме натам и пресичахме