i ea1403da12425be3

Под „наслаждаване на играта,” както скоро разбрах, Ейдриън имаше предвид „мамене.”

Ако използването на Духа се смяташе за мамене. Защото в Духа имаше мислена сила,

впримчена в Духа, че тези, които го използваха, бяха много добри в разчитането на

хора. Виктор бе прав. Ейдриън се шегуваше и продължаваше да поръчва питиета, ала

можех да кажа, че наблюдаваше внимателно другите. И въпреки че внимаваше да не

каже нещо ясно формулирано, изражението му говореше само едно – уверен,

непостоянен, ядосан. Без думи, той все пак бе способен да използва внушението и да

блъфира останалите играчи.

- Ей сега се връщам, - казах му, усещайки, че Лиса ме вика.

Той ми махна, незаинтересован. Аз също не бях разтревожена за безопасността му,

виждайки, че в залата има няколко пазителя. Това, което ме обезпокои, бе възможността

някой от екипа в казиното да забележи внушението и да ни изхвърлят всички.

Притежателите на Духа го владееха най–добре, но всички вампири го притежаваха в

известна степен. Използването му беше определено като неморално, така че бе

забранено сред мороите. Казината определено имаха причина да наблюдават за него.

Оказа се, че бизнес-центърът е близо до залата за покер и намерих Лиса и Еди бързо.

- Какво стана? - попитах, докато се връщахме обратно.

- Полетът ни е сутринта, - рече Лиса. Тя се поколеба. - Можехме да заминем и тази

вечер, но...

Нямаше нужда да довършва. След това, с което се сблъскахме днес, никой не искаше да

поема дори най–малкият риск да се натъкнем на стригои. Да отидем до летището

изискваше само да се возим на такси, но дори тогава това означаваше да рискуваме и да

излезем навън в тъмнината.

Поклатих глава и ги поведох към залата за покер.

- Постъпили сте правилно. Сега имаме доста време за убиване... Искате ли да си наемем

стая и да поспим?

- Не. - Тя потръпна и аз усетих страх в нея. - Не искам да напускам тълпата. И малко ме

е страх от това, което може да сънувам...

Ейдриън може и да се държеше все едно не му пука за стригоите, но тези лица все още

преследваха Лиса – особено това на Дмитрий.

- Добре, - казах аз, надявайки се да я накарам да се почувства по–добре, - да останем

будни ще ни помогне да се завърнем към графика на Двореца. Може също да гледаш как

охраната на казиното изхвърля Ейдриън.

Както и се надявах, да гледа как Ейдриън мами с Духа, наистина разсея Лиса – до

толкова, че тя самата се заинтересува да опита. Страхотно. Подтикнах я към по–

безопасни игри и й разказах как Ейдриън пося идеята за вътрешна работа в главата на

онзи морой. Пропуснах частта за бащата на Лиса. Нощта като по чудо премина без

инциденти – и от стригоите, и от охраната, – и няколко души дори разпознаха Лиса, което щеше да помогне на алибито ни. Еди не ми проговори цялата нощ.

Напуснахме “Магическия час” сутринта. Никой от нас не беше щастлив заради това, че

загубихме Виктор или заради атаката, ала казиното ни бе успокоило малко – поне

докато стигнем до летището. В казиното бяхме заливани от моройски новини,

изолирани от човешкия свят. Но докато чакахме самолета си, не можехме да правим

друго, освен да гледаме телевизорите, които изглежда бяха навсякъде.

Главната история тази вечер беше за масово убийство край “Луксър”, такова, което не

оставяше никакви следи на полицията. Повечето от пазачите на казиното, които бяха

замесени, бяха убити чрез счупване на вратовете и никакви други тела не бяха

намерени. Предположението ми бе, че Дмитрий е изхвърлил своите хора навън, където

слънцето ще ги превърне в пепел. Междувременно, самият Дмитрий се беше измъкнал,

без да оставя други свидетели. Дори камерите не бяха записали нищо, което не ме

изненадваше. Ако аз можех да извадя от строя надзирателната система в затвор,

Дмитрий със сигурност можеше да го направи в човешки хотел.

До каквото и подобряване на настроението да бяхме достигнали, то изведнъж изчезна и

ние не говорехме много. Стоях далеч от главата на Лиса, защото нямах нужда нейните

депресиращи мисли да увеличават моите собствени.

Бяхме уредили директен полет до Филаделфия и оттам щяхме да хванем редовен полет

до летището близо до Двореца. Това, с което се бяхме срещнали веднъж там... ами,

предполагам, че това беше най–малката ни грижа.

Не се притеснявах, че стригои може да нападнат самолета ни през деня и без никакви

затворници, които да наглеждам, си разреших да потъна в така нужния ми сън. Не си

спомнях кога за последно бях получавала такъв по време на това пътуване. Спах

дълбоко, ала в съня ми бях преследвана от факта, че бях допуснала един от най-

опасните престъпници морои да се измъкне и че бях разрешила на стригои да си

тръгнат необозпекоявано, и че няколко души бяха убити. Не държах никой от

приятелите си отговорни. Цялото това нещастие беше заради мен.

Глава 12

Което беше потвърдено веднага щом се завърнахме в Двореца.

Не бях единствената загазила, разбира се. Лиса беше извикана при кралицата за

наказание, въпреки че знаех, че няма да я накажат наистина. Не като Еди и мен. Може

да не бяхме на училище, но технически бяхме под властта на официалните пазители