i ea1403da12425be3

Лиса беше прекалено напрегната, за да мисли за маршрута, но Ейдриън ме погледна по

начин, който очевидно казваше, че мисли заобикалянето ни за загуба на време. Разбира

се, той смяташе цялата тази работа с Робърт за загуба на време. Честно казано бях

изненадана, че изобщо идваше с нас обратно в стаята. По-скоро бих очаквала да остане

в казиното с цигарите си и ново питие.

Еди, който водеше групата, направи няколко крачки обратно към казиното надолу по

коридора. И тогава го усетих.

- Спрете! – изкрещях.

Той реагира на мига, като спря в тясното пространство. Последва леко объркване.

Виктор се спъна в Еди от изненада, а пък Лиса – във Виктор. Инстинктът накара Еди да

извади кола си, но моят вече беше изваден. Бях го грабнала веднага щом усетих

гаденето.

Между нас и казиното имаше стригои.

Глава 10

И един от тях... един от тях...

- Не, - ахнах, дори и като се протегнах към най-близкия до мен – една жена. Около нас

имаше трима стригои.

Еди също атакуваше и двамата се опитвахме да избутаме мороите зад нас. Те обаче

нямаха нужда от много подканвания. При появата на стригоите, мороите бяха започнали

да се изтеглят – като правеха нещо като задръстване. В мигновените рефлекси на Еди и

паниката на мороите не вярвах, че някой беше забелязал това, което аз вече бях видяла.

Дмитрий беше сред тях.

Не, не, не, казах, този път на себе си. Той ме беше предупредил. Отново и отново той

казваше в писмата си, че веднага щом съм извън безопасността на Академията, той ще

дойде за мен. Бях му повярвала и все пак... реално беше съвсем друго. Бяха минали три

месеца, ала за миг милиони спомени нахлуха в ума ми с кристално ясна острота.

Затворничеството ми при Дмитрий. Начинът, по който устните му – толкова, толкова

топли, въпреки студената му кожа – целуваха моите. Усещането от допира на острите

му зъби във врата ми и сладкото блаженство, което следваше...

И той си изглеждаше съвсем същият, с тебеширено бяла кожа и обрамчени в червено

очи, които така контрастираха на меката, дълга до края на лицето му коса и иначе така

възхитителните черти на лицето му. Дори беше с кожения си шлифер. Трябва да е нов, тъй като предишното му палто доста се беше износило при последната ни битка на

моста. Откъде ли успяваше да си ги намери?

- Махайте се! – извиках. Думите ми бяха насочени към мороите, докато колът ми се

забиваше в сърцето на жената стригой. Моментно объркване от срещата ни в коридора

изглежда беше по-вредно за нея, отколкото за мен. Имах добър изглед към нея и беше

ясно, че тя не очакваше да бъда толкова бърза. Бях убила доста стригои, защото ме

подценяваха.

Еди обаче нямаше моя късмет. Той се препъна, когато Виктор мина покрай него, като

позволи на другия стригой – мъж – отпред да притисне Еди към стената. Все пак това

беше нещо, с което се срещахме непрекъснато и Еди реагира страхотно. Той веднага се

съвзе от удара и сега, когато мороите не се пречкаха, Еди можеше да се хвърли към

стригоя и да се впусне в битката с него изцяло.

А аз? Вниманието ми беше върху Дмитрий.

Прескочих поваления стригой без дори да поглеждам тялото. Дмитрий се движеше

отзад, изпратил дребните напред в битката. Може би защото го познавах толкова добре, но подозирах, че не се е изненадал, че ще поваля един бързо, а че Еди ще се занимава с

другия повече време. Съмнявах се на Дмитрий да му пука дали те ще оживеят или не.

Те просто бяха средства за него, за да достигне до мен.

- Казах ти, - рече Дмитрий, очите му бяха едновременно развеселени и остри. Следеше

всяко мое движение, всеки от нас беше като огледален образ на другия, докато взаимно

се чакахме да се нападнем. – Казах ти, че ще те намеря.

- Да, - рекох, като опитах да игнорирам звука от битката между Еди и другия стригой.

Еди можеше да се справи с него. Знаех, че може. – Помня.

Призрачна усмивка се изви по устните на Дмитрий, която показа зъбите му, които се

насочваха към мен и с желание, и с омраза. Веднага се отърсих от тези чувства. Бях се

поколебала преди с Дмитрий и почти умрях заради това. Отказвах да позволя това да се

повтори и адреналинът запрепуска през тялото ми, като ми напомни доста добре, че

това беше ситуация на живот или смърт.

Той първи пристъпи към движение, но аз се измъкнах – почти го предусетих. Това беше

проблемът при нас. И двамата се познавахме прекалено добре – знаехме си движенията

много добре. Разбира се, това трудно можеше да означава, че бяхме равностойни

противници. Дори и в живота той имаше повече опит от мен, а стригойските му

способности повишаваха скалата в негова полза.

- И все пак ето те, - каза той, все още усмихнат. – Глупаво излязла навън, когато можеше

да останеш в безопасност в двореца. Не можах да повярвам, когато шпионите ми ми

казаха.

Не казах нищо, вместо това посегнах с кола си. Той също предвиди това и се отдръпна

ловко. Фактът, че имаше шпиони не ме изненада – дори и посред бял ден. Той водеше

цяла мрежа от стригои и хора, и знаех, че имаше такива, които можеха да наблюдават

двореца. Въпросът беше: как, по дяволите, беше влязъл в хотела по средата на деня?