i ea1403da12425be3

Марк, мъжът на Оксана. Робърт някога бил свързан с дампир и този дампир умрял,

което драстично увеличило скоростта на превъртане за Робърт.

- Това са приятели, - каза спокойно Виктор. – Приятели, които искат да говорят с теб и

да ти зададат някои въпроси.

Робърт се смръщи.

- Лъжеш. Мога да позная. А и те не те смятат за приятел. Напрегнати са. Странят от теб.

Виктор не отрече думите.

- Няма значение, те имат нужда от помощта ти и аз им я обещах. Това беше цената на

посещението ми при теб.

- Не трябваше да обещаваш, - салфетката на Робърт сега беше на малки късчета. Някак

ми се прииска да му дам моята.

- Но не искаше ли да ме видиш? – попита Виктор някак невинно. Тонът му беше топъл, а усмивката му – почти истинска.

Робърт изглеждаше обезпокоен. Объркан. Отново ми напомни на дете и започвах да се

съмнявам, че този мъж някога е връщал стригой обратно.

Той все още не беше отговорил, когато пристигнаха напитките ни. Никой от нас дори не

взе менютата, което беше доста дразнещо за сервитьора. Той си отиде и аз отворих

своето без всъщност да го виждам.

После Виктор ни представи на Робърт съвсем официално, сякаш бяхме на

дипломатическа среща. Затворът не беше притъпил кралските му обноски. Представи

ни само по първите имена. Робърт отново се обърна към мен, беше се смръщил отново, и после замести погледа си ту към Лиса, ту към мен. Ейдриън беше казвал, че когато и

да бяхме заедно, аурите ни показваха, че сме свързани.

- Връзка... почти бях забравил какво е... но Алдън. Никога не забравих Алдън... – очите

му се замечтаха и сякаш се изпразниха. Спомняше си нещо.

- Съжалявам, - казах, изненадана да чуя съчувствието в думите си. Това съвсем не беше

острият разпит, който бях планирала. – Мога само да си представя какво е да… сте го

изгубил…

Замечтаните очи отново се напрегнаха и се опомниха.

- Не. Не можеш. Това е нещо, което не можеш въобще да си представиш. Изобщо.

Сега… сега… ти имаш света. Вселена от усещания отвъд тези на другите, разбиране

към друг човек, каквото никой друг няма. Да изгубиш това… да ти бъде отнето… може

да те накара да пожелаеш смъртта си.

Брей. Робърт беше доста добър в прекратяването на разговора и всички някак седяхме

там с надеждата, че сервитьорът пак ще се появи. Когато той го направи, всички

започнахме да си поръчваме храна – с изключение на Робърт, – като повечето от нас

решиха на момента. Ресторантът сервираше азиатска кухня и си поръчах първото, което

видях в менюто: яйчено руло с пълнеж.

След като поръчахме и храната, Виктор продължи да убеждава Робърт, в което ми се

струваше, че аз няма да успея.

- Ще им помогнеш ли? Ще отговориш ли на въпросите им?

Имах чувството, че Виктор притиска леко Робърт не толкова, за да ни се отплати за

спасяването му, а защото си умираше да научи тайните и целите на всички.

Робърт въздъхна. Когато и да погледнеше към Виктор, изражението му се изпълваше с

преданост и дори боготворене. Робърт вероятно не можеше да откаже нищо на брат си.

Той беше идеален за следването на плановете на Виктор и осъзнах, че вероятно трябва

да съм благодарна, че Робърт не е полудял толкова. Ако беше в пълен контрол над

силите си, Виктор никога не би се захващал с Лиса предния път. Вече щеше да си има

свой личен владетел на Духа, когото да използва, за да стигне до когото си иска.

- Какво искате да знаете? – попита Робърт неясно. Той се обърна към мен, очевидно

разпознал лидерското ми отношение.

Погледнах към приятелите си за морална подкрепа и не получих такава. Нито Лиса,

нито пък Ейдриън одобряваха тази мисия, а Еди все още дори не знаеше целта ни.

Преглътнах, като се стегнах и съсредоточих цялото си внимание в Робърт.

- Чухме, че сте освободили стригой. Че можете да го върнете – него или нея – към

предишното състояние.

Изненада се разля по обикновено спокойното лице на Виктор. Очевидно не беше

очаквал това.

- Откъде чухте това? – попита Робърт настоятелно.

- От една двойка, която срещнах в Русия. Казват се Марк и Оксана.

- Марк и Оксана… - погледът му отново се разфокусира за момент. Имах чувството, че

това му се случва често и че той не прекарваше много време в реалността. – Не знаех, че още са заедно.

- Заедно са. И са добре, - трябваше да го върна в настоящето. – Вярно ли е? Направил ли

сте каквото те ми казаха? Възможно ли е?

Отговорите на Робърт винаги бяха предшествани от пауза.

- Нея.

- Моля?

- Беше жена. Освободих я.

Ахнах, въпреки опитите си, като трудно успявах да проследя думите му.

- Лъжеш, - проговори Ейдриън с остър тон.

Робърт го погледна с развеселено и надменно изражение.

- И кой си ти, за да го кажеш? Откъде можеш да знаеш? Така си осакатил и

злоупотребил със силите си, че дори е чудо, че изобщо можеш да правиш още магии. И

тези неща, които си причиняваш… не помагат наистина, нали? Наказанието на Духа

още ти влияе… скоро няма да можеш да различиш реалността от съня…

Думите му накараха Ейдриън да млъкне за миг, но той продължи.

- Нямам нужда от някакви физически признаци, за да знам, че лъжеш. Знам, че е така, защото описваш нещо невъзможно. Няма начин да спасиш стригой. Щом вече ги няма,

няма ги. Мъртви са. Немъртви. Завинаги.