i ea1403da12425be3

този на Лиса. Не му даде причина да ти помогне. Само го нараняваш отново и отново.

Точно както направи с Мейсън.

Когато стана четири и петнадесет, Еди ме погледна.

- Дали да запазим маса?

- Да, - бях неспокойна и разстроена. Не исках да оставам повече в тази стая, като в

капан с мрачните си чувства, които не изчезваха. Виктор стана от леглото, като се

протегна сякаш се събужда от реласкираща дрямка. Все пак можех да се закълна, че в

дълбините на очите му имаше скрито желание. По всяка вероятност, той и полу-братът

му бяха близки, макар че не бях забелязала никакви признаци на любов или уважение у

Виктор към когото и да било. Кой знае? Може би някъде в него имаше някаква

привързаност към Робърт.

Направихме си нещо като защитна конфигурация с мен отпред, Еди – отзад и двамата

морои между нас. Отворих вратата на стаята и се озовах лице в лице с Ейдриън. Ръката

му беше вдигната за почукване. Той повдигна една вежда.

- О, здравей, - рече той. Имаше типичното си отпуснато изражение, макар че гласът му

все още беше малко пресилен. Знаех, че не се радва за това. Можех да видя това по

стегнатата му челюст и тревогата в очите му. Както и да е обаче, той се държеше добре

пред останалите, за което бях благодарна. Най-важното, беше се върнал. Това имаше

значение и можех да пренебрегна всякаква миризма на алкохол и цигари, която се

носеше от него. – Е... чух, че имало някакво парти. Може ли да се присъединя?

Усмихнах му се леко и благодарствено.

- Хайде.

Групата ни, сега вече от петима, се отправи надолу по коридора към асансьора.

- Старая се да се отърся от покера, нали разбирате, - добави Ейдриън. – Затова дано това

е добро.

- Не знам дали ще е добро, - замислих се. Вратите на асансьора се отвориха. – Но

мисля, че ще се помни.

Качихме се, за да отидем да се срещнем с Робърт Дору. И това може би беше

единственото спасение за Дмитрий.

Глава 9

Робърт Дору беше от онези, които лесно се забелязват.

Не беше защото приличаше на Виктор. Не беше дори и заради драматичното

приближаване между двамата братя. Вместо чрез тези неща, Лиса ми подсказа чрез

връзката ни. Видях Робърт през очите й, златната аура на владеещ Духа осветяваше

ъгълчето в ресторанта, около него сякаш беше звезда. Това я изненада и тя се обърка за

момент. Владетелите на Духа бяха нещо прекалено рядко виждано за нея, за да може да

свикне. Способността да вижда аурите бе нещо, което тя можеше да контролира и точно

преди да “изключи” неговата, тя забеляза, че въпреки че неговата беше блестящо златна

като тази на Ейдриън, имаше и усещане за доста нестабилност. Искрици от други

цветове проблясваха в нея, ала те присветваха и угасваха. Тя се зачуди дали това не

беше знак за лудостта от Духа.

Очите му светнаха, когато Виктор приближи масата, но двамата не се прегърнаха, нито

се докоснаха. Виктор просто седна до брат си. Ние останалите стояхме там объркани за

миг. Цялата ситуация си беше прекалено объркана. Но именно заради това бяхме дошли

и след няколко секунди аз и приятелите ми се присъединихме към двамата братя на

масата.

- Виктор... – рече задъхано Робърт с широко отворени очи. Робърт може и да имаше

някои от типичните за фамилията Дашков черти, но очите му бяха кафяви, а не зелени.

Ръцете му си играеха със салфетката. – Не мога да повярвам... исках да те видя от

толкова дълго време...

Гласът на Виктор беше нежен, както и по телефона, сякаш говореше на дете.

- Зная, Робърт. И ти ми липсваше.

- Ще останеш ли? Можеш ли да се върнеш и да останеш с мен? – част от мен искаше да

отвърне грубо, че това е абсурдна идея, но отчаянието в гласа на Робърт засегна леко

жалостта ми. Замълчах си, като просто продължих да гледам как драмата пред мен се

разстилаше. – Ще те скрия. Ще е страхотно. Само ние двамата.

Виктор се поколеба. Той не беше глупав. Въпреки неясните ми заявявания на самолета, той знаеше, че вероятността да го пусна не съществуваше.

- Не зная, - рече тихо той. – Не зная.

Сервитьорът ни измъкна от разговора и всички си поръчахме питиета. Ейдриън си

поръча джин с тоник и дори не му поискаха лични документи. Не бях сигурна дали

беше защото си изглеждаше на 21 или се дължеше на убеждението чрез Духа. Каквото и

да беше, не се радвах от това. Алкохолът притъпяваше силите на Духа. Бяхме в

ситуация, която зависеше от волята на другиго и ми се щеше той да има пълните си

сили. Разбира се, като взема предвид, че беше пил и по-рано, вероятно сега нямаше

никакво значение.

След като сервитьорът си отиде, Робърт изглежда забеляза и нас. Очите му бързо

минаха през Еди, впиха се повече в Лиса и Ейдриън, и се спряха върху мен за дълго

време. Стегнах се, тъй като не ми харесваше внимателното разглеждане. Най-накрая той

се обърна към брат си.

- Кого си довел, Виктор? – Робърт все още беше някак неразбрал и поразсеян, но думите

му сега бяха пропити от подозрение. Страх и параноя. – Кои са тези деца? Двама

владетели на Духа и... – очите му отново се спряха върху мен. Той разчиташе аурата ми.

– Една от целунатите от сянката?

За миг се удивих, че той използва този термин. После си спомних какво ми беше казал