i ea1403da12425be3

се е нуждаел, е можел лесно да си запази полет. Един постоянен пътнически джет би

успял да навакса с времето поради забавянето ни, ако не спира. – А и нямаше начин да

устоя на Вегас, - продължи той. – Затова реших да ви изненадам и да се появя, за да се

присъединя към забавлението, - бях използвала картата и за стаята, осъзнах аз, отново

издавайки местонахождението ни. Никой друг не беше свързан с моите или с картите на

Лиса, ала лекотата, с която ни беше проследил, ме изнервяше.

- Не биваше да правиш това, - изръмжах. – Може и да сме заедно, но има граници,

които не трябва да прекрачваш. Това не е твоя работа.

- Не ти чета дневника! Просто исках да намеря гаджето си и... – изражението на

Ейдриън беше знак, че умът му едва сега започваше да проследява всичко и да сглобява

мозайката. – О, Боже. Роуз, моля те, кажи ми, че не вие сте онези, които са го отвлекли?

Всички търсят две човешки момичета и дампир. Описанията изобщо не пасват... – той

простена. – Но сте били вие, нали? Някак сте проникнали през защитата на затвора. С

Еди.

- Не през цялата защита, - отбелязах тихо.

- Роуз! Този се бъзикаше с живота и на двете ви! Защо ще го освобождаваш?

- Защото... – поколебах се. Как можех да обясня това на Ейдриън? Как бих могла да

обясня онова, което по всички закони на света, беше невъзможно? И как можех да му

обясня каква беше целта на всичко това? – Виктор знае информация, от която се

нуждаем. Или, е, има достъп до някого, от когото имаме нужда. Само така можехме да

се доберем до него.

- Какво, за Бога, може да знае, че да ви накара да извършите това?

Преглътнах. Влизала съм в затвори и в леговища на стригои, но предстоящото

признание пред Ейдриън ме изпълваше със страх.

- Защото може би има начин един стригой да бъде спасен. Да бъде превърнат обратно в

какъвто е бил. И Виктор... Виктор познава някого, който може и да го е правил.

Ейдриън ме зяпаше безмълвно за няколко дълги секунди и дори насред движението и

шума в казиното, сякаш светът застина в тишина и покой.

- Роуз, това е невъзможно.

- Може и да не е.

- Ако имаше начин това да бъде направено, щяхме да знаем.

- Включва владетелите на Духа. А ние съвсем наскоро разбрахме за тях.

- Това не означава, че е... о. Разбирам, - дълбоките му зелени очи пробляснаха и този

път бяха гневни. – Заради него е, нали? Това е последният ти луд опит да стигнеш до

него. До Дмитрий.

- Не е само заради него, - рекох неясно. – Може да спаси всички стригои.

- Мислех, че това е свършило! – възкликна Ейдриън. Гласът му беше достатъчно силен, че няколко човека на ротативките се извърнаха към нас. – Ти ми каза, че е приключило.

Каза, че можеш да продължиш напред и да бъдеш с мен.

- Така е, - казах, учудена от отчаяната нотка в гласа му. – Това е просто нещо, което

разбрахме наскоро. Трябва да опитаме.

- И после какво? Какво, ако тази глупава фантазия проработи? Освобождаваш Дмитрий

с някакви чудотворни дела и ме зарязваш просто така, - той щракна с пръсти.

- Не знам, - рекох изморено. – Правим това стъпка по стъпка. Обичам да съм с теб.

Наистина. Но не мога да пренебрегна това.

- Разбира се, че не можеш, - той погледна нагоре. – Мечти, мечти. Измислям ги,

изживявам ги. Посвещавам се на тях. Чудо е, че не различавам реалността вече, -

странният тон в гласа му ме изнерви. Успявах да различа едно от онези леко луди,

дължащи се на Духа отклонения. После той се отдалечи от мен с въздишка. – Имам

нужда от питие.

Каквото и съжаление да бях изпитала преди малко, сега се превърна в гняв.

- О, хубаво. Това ще опрви всичко. Радвам се, че дори когато светът се преобърне, ти ще

имаш старите си опори.

Потреперих от погледа му. Не го правеше често, а когато ме погледнеше така, беше

наистина мощно нещо.

- Какво искаш да направя? – попита той.

- Можеш да... можеш... – о, Боже. – Е, сега, след като си тук, можеш да ни помогнеш. А

и този, с когото ще се срещаме. И той е владеещ Духа.

Ейдриън не изневери на мислите си, но имах чувството, че бях привлякла вниманието

му.

- Да, точно това искам. Да помогна на гаджето си да си върне старото гадже, - той

отново се отдалечи и го чух, че си мърмори – Имам нужда от две питиета.

- Четири и половина, - извиках след него. – Ще се срещнем с него в четири и половина.

Никакъв отговор и Ейдриън се скри в тълпата.

Върнах се в стаята като буреносен облак, което беше очевидно за всички. Лиса и Еди

бяха достатъчно умни, че да не задават въпроси, но Виктор, разбира се, нямаше никакви

задръжки.

- Какво? Господин Ивашков няма ли да се присъедини към нас? Така исках да прекарам

време в компанията му.

- Млъквай, - казах, скръствайки ръце и опирайки се о стената до Еди. – Не говори, освен ако не ти е казано.

Следващите няколко часа сякаш се влачеха. Бях убедена, че всеки миг Ейдриън ще се

върне и неохотно ще се съгласи да ни помогне. Можехме да се възползваме от

внушението му, ако нещата се влошаха, макар че не можеше да се мери с това на Лиса.

Дали... дали ме обичаше достатъчно, че да дойде тук, за да ми помогне? Не би ме

изоставил? Ти си идиотка, Роуз. Собственият ми глас ме критикуваше в главата ми, не