i ea1403da12425be3

И когато стигнахме “Луксър”... да. Беше както Еди каза. Хотел във формата на

пирамида. Огледах го, когато слязохме от колата в опит да задържа долното си чене от

падане, както при повечето туристи. Платих на шофьора и се отправихме към входа. Не

знаех колко дълго щяхме да останем, но определено се нуждаехме от стая, която да ни

бъде като база за действията ни.

Влизането в хотела беше като да вляза отново в нощните клубове в Санкт Петербург и

Новосибир. Проблясващи светлини и прекалената миризма на цигарен дим. И шум.

Шум, шум, шум. Ротативките би-пип-каха и звънтяха, падаха чипове, хора крещяха в

объркване и радост, и ниският звук от разговорите изпълваха стаята като жуженето на

пчели. Смръщих се. Това влияеше лошо на сетивата ми.

Минахме покрай казиното, за да стигнем до предната рецепция, където служителят

дори не мигна пред трима тийнейджъри и един старец, които си наемаха заедно стая.

Трябваше да си представя какво беше тук, сигурно бяха виждали всичко. Стаята ни

беше със средни размери, с две двойни легла и някак бяхме случили на невероятна

гледка. Лиса застана до прозореца, запленена от гледката на хора и коли, минаващи

долу по Лас Вегас Стрип, но аз веднага се захванах за работа.

- Добре, обади му се, - наредих на Виктор. Той се беше настанил на едно от леглата, скръстил ръце и със смирено изражение, сякаш наистина беше на ваканция. Въпреки

самодоволната усмивка, можех да видя, че по лицето му се прокрадваше и изтощение.

Дори и след като се задоволи с кръвта, бягството и дългото пътуване, а и ефектът от

бавно завръщащата му се болест съвсем естествено вземаха своето от физическото му

състояние.

Виктор веднага се протегна за телефона, но поклатих глава.

- Лис, дай му да ползва твоя мобилен. Искам да запишем този номер.

Тя предпазливо подаде телефона си, сякаш той можеше да я зарази чрез него. Той го взе

и ме погледна едва ли не ангелски.

- Предполагам нямам право на усамотение? С Робърт не сме говорили от толкова много

време.

- Не, - отвърнах остро. Грубостта в гласа ми стресна дори мен и ми се стори, че Лиса не

беше единствената, която страдаше от ефекта на Духа.

Виктор сви леко рамене и започна да набира. Беше ни казал по време на един от

полетите, че бил запомнил номера на Робърт и че трябвало да му повярвам на сляпо, че

се обажда на него. Също трябваше да се надявам, че номерът на Робърт не е сменен.

Разбира се, дори и Виктор да не беше виждал брат си от години, Виктор беше в затвора

само от известно време и вероятно бе наблюдавал Робърт преди това.

Напрежение изпълни стаята, докато чакахме да отговори. Миг по-късно чух глас, който

отговори в слушалката, макар че не успях да различа точно думите.

- Робърт, - рече Виктор кротко, - Виктор е.

Това получи обезумял отговор от другата страна. Успях само да чуя половината от

разговора, ала беше интригуващ. Виктор първо трябваше да прекара известно време в

убеждаване, че не е в затвора. Очевидно Робърт не беше чак толкова отдалечен от

обществото на мороите, че да не е в крак с новините. Виктор му каза, че по-късно ще

му разясни детайлите и после започна да примамва Робърт да дойде да се срещне с нас.

Отне доста време. Имах чувството, че Робърт живее в страх и параноя, което ми

напомни за госпожа Карп, когато беше в напреднал стадий на лудостта от Духа.

Погледът на Лиса остана фиксиран върху картините зад прозореца през целия разговор, но чувствата й бяха като моите: страх, че това някой ден сигурно ще е нейната съдба.

Или моята, ако просмуквах ефектите от Духа. Картината на табелата в Тарасов

прескачаше бързо в ума й: ВНИМАНИЕ – СЕГА НАВЛИЗАТЕ В ЗАТВОРНИЧЕСКА

ЗОНА (ПСИХИАТРИЯ).

Гласът на Виктор стана изненадващо придумващ, докато продължаваше да говори на

брат си, дори нежен. Трудно си спомних за старите времена, преди да разберем

побърканите планове на Виктор за доминирането на мороите. Тогава той също се беше

отнасял с нас мило и практически беше член от семейството на Лиса. Зачудих се дали

някога е бил поне малко искрен или всичко това е било просто игра.

Най-накрая, след почти двадесет минути, Виктор убеди Робърт да дойде да се види с

нас. Неразбираемите думи от другата страна на телефона бяха изпълнени с тревога и в

този момент се уверих, че Виктор говори с лудия си брат, а не с някой от

привържениците си. Виктор уговори среща за вечеря в един от ресторантите на хотела и

най-накрая затвори.

- Вечеря? – попитах, когато Виктор остави телефона. – Не се ли страхува да излиза по

тъмно?

- Ще бъде ранна вечеря, - отвърна Виктор. – В четири и половина. И слънцето няма да

залезе почти до осем.

- Четири и половина? – попитах. – Боже мой. Ще вземем ли на пенсионера

специалитет?

Но той имаше право за времето и слънцето. Без безопасността на почти непрестанната

слънчева светлина в Аляска започвах да се чувствам притисната от натиска на залеза и

изгрева, макар че тук бе лято. За съжаление, безопасна ранна вечеря все пак

означаваше, че трябва да изкараме няколко часа.

Виктор се изтегна обратно на леглото с ръце зад главата. Мисля, че се опитваше да си

придаде непринуден вид така, но предполагах, че всъщност изтощението го караше да