i ea1403da12425be3

Щяхме да видим това някой друг път – да кажем, например следващия път, когато

решим да нахлуем в максимално охраняван затвор.

Най-накрая стигнахме офиса на Тео без никакви инциденти, макар че сърцето ми

препускаше бясно през целия път, докато мозъкът ми ми казваше Давай! Давай! Давай!

Тео и Еди си говореха за политиката в Двореца, когато групата ни влезе. Еди веднага

скочи и тръгна към Тео, щом разбра, че е време да тръгваме. Той хвана Тео в

задушаваща хватка, както Джовани бе направил по-рано и се зарадвах, че някой друг

върши мръсната работа, а не само аз. За съжаление, Тео изскимтя достатъчно силно

преди да припадне и да се стовари на земята.

Веднага дойдоха двамата пазачи, които ни бяха ескортирали по-рано. С Еди се

хвърлихме в борбата, а Лиса и Виктор накараха Джовани да се включи. За да станат

нещата още по-трудни, точно след като повалихме единия от пазачите, Джовани се

отърси отвнушението и започна да се бори срещу нас. И още по-лошо, той изтича до

стената, където открих – прекалено късно, – че имаше друг сребрист алармен бутон.

Той заби ръката си в него и пронизителният звук изпълни въздуха.

- По дяволите! – извиках аз.

Лиса не я биваше във физическия бой, а Виктор не беше по-добре от нея. Всичко

опираше до мен и Еди, за да приключим с тези двамата – и трябваше да го направим

бързо. Вторият от придружилите ни пазители падна и остана само Джовани. Той ми

нанесе доста добър удар – такъв, който блъсна главата ми в стената. Това не беше

достатъчно, за да ме изкара от строя, но светът ми се завъртя и черни и бели точки

затанцуваха пред очите ми. Това ме обезсили за момент, но тогава Еди му се нахвърли и

Джовани скоро вече не беше заплаха.

Еди ме хвана за ръката, за да ме изправи и после ние четиримата веднага се затичахме

навън. Погледнах назад към изпадналите в безсъзнание и отново се намразих заради

това. Нямаше обаче време за вина. Тряваше да изчезваме. Сега. Всеки пазач в този

затвор щеше да се появи за по-малко от минута.

Групата ни тичаше към портите, за да ги заварим заключени отвътре. Еди изпсува и ни

каза да почакаме. Той се върна тичешком до офиса на Тео и се върна с една от

охранителните карти, каквато Джовани беше използвал, за да отвори вратите. Разбира

се, тази ни пусна и ние се затичахме бясно към колата, която бяхме взели под наем.

Скупчихме се вътре и се радвах, че Виктор се справяше с темпото ни и не се обади с

нито един дразнещ коментар.

Еди настъпи газта и се отправихме обратно по пътя, по който бяхме дошли. Седнах до

него на предната седалка.

- Гарантирам ти, че онзи при портите ще знае за алармата, - предупредих го аз.

Първоначалните ни надежди бяха просто да си тръгнем и да му кажем, че в крайна

сметка документациите са объркани.

- Да, - съгласи се Еди с напрегнато изражение. Разбира се, пазачът излезе от малката

постройка, махайки с ръце.

- Това пистолет ли е? – възкликнах аз.

- Няма да спра, за да разбера, - Еди натисна газта още по-силно и когато пазачът осъзна, че щяхме да мине през него, бързо скочи встрани. Минахме през дървената бариера,

която блокираше пътя, като оставихме зад себе си трески от нея.

- Бъд ще задържи парите, - рекох аз.

Зад нас чух изстрели. Еди отново изпсува, но докато се отдалечавахме, изстрелите се

заглушиха и скоро бяхме извън обсега на стрелбата. Той въздъхна.

- Ако бяха уцелили гумите или прозорците, щяхме да се тревожим за много повече от

парите.

- Ще изпратят хора след нас, - рече Виктор от задната седалка. Лиса пак се беше

изместила възможно най-далеч от него. – Вероятно сега вече тръгват.

- Не мислиш ли, че сме се сетили за това? – отвърнах грубо. Знаех, че опитваше да

помогне, но беше последният човек, когото исках да чуя сега. Дори докато говорех, се

извърнах назад и видях черните очертания на две превозни средства, които бързаха по

пътя зад нас. Бързо напредваха, като не оставяха съмнения, че джиповете скоро щяха да

наваксат преднината на малката ни кола.

Погледнах към GPS-а ни.

- Трябва скоро да завием, - предупредих Еди, не че имаше нужда от съвета ми.

Бяхме избрали път за бягство преди това, такъв, който завиваше много по отдалечените

пътища. За щастие имаше доста такива. Еди направи труден ляв завой и почти веднага

след това десен. Все пак преследвачите ни си оставаха зад нас, като погледнехме в

огледалата за задно виждане. След още няколко завоя пътят зад нас се изчисти и остана

празен.

Напрегната тишина изпълни колата, докато чакахме пазачите да ни настигнат. Но те не

успяха. Взехме прекалено много завои, но ми отне почти десет минути, за да осъзная, че май наистина се бяхме измъкнали от това.

- Мисля, че ни загубиха, - рече Еди, колебанието в гласа му беше същото като това, което чувствах. Лицето му още беше разтревожено, ръцете му стискаха здраво волана.

- Няма да ни изгубят, докато не изчезнем от Феърбанкс, - рекох. – Сигурна съм, че ще

претърсят навсякъде, а градът не е много голям.

- Къде отиваме? – попита Виктор. – Ако мога да попитам.

Извъртях се в седалката, така че да го погледна в очите.

- Точно това ще ни кажеш ти. Колкото и да е трудно да повярваш, не сме направили